Роберт Силверберг: Денят на пришълците

Но все пак, помисли си Франк, каквото и да се случеше, основното винаги си оставаше: закуска, обяд, любов, секс, слънчеви лъчи, дъжд, страх, надежда, амбиция, мечти, удовлетворение, разочарование, победа, разгром, младост, старост, раждане, смърт. Съществата са дошли и разрушили всичко установено и стабилно само Бог знае защо, а после си отидоха Бог знае защо, а ние все още сме тук и сега трябва да започнем отначало, също така неизбежно, както започва пролетта, след като зимата свърши работата си с нас. Сега трябва да започнем отначало. Бог знае защо, да, а ние не знаем. Когато се върнеше в ранчото, трябваше да поговори с Халид за това.

— Франк?

Анди се беше приближил иззад него. Франк го погледна през рамо, но не каза нищо.

— Добре ли си, Франк?

— Разбира се, че съм добре.

— Обикаляше сред тези хора. Нещо страшно те измъчва. И на теб ти липсват съществата, това ли е?

— Казах ти, че ги мразя. Че са дяволи. Но да, да, в известен смисъл наистина ми липсват. Защото сега зная, че никога няма да имам възможност да убия нито едно от тях. — Франк се завъртя и погледна Анди право в очите. — Знаеш ли, когато ми каза, че си отиват, аз побеснях. След смъртта на баща ми толкова ужасно исках да съм онзи, който ще ги прогони. Макар да знаех, че навярно не сме способни да го направим. Но сега съвсем ненадейно изгубих дори възможността да опитам.

— Какъвто бащата, такъв и синът, а?

— Какво лошо има в това? — попита Франк.

— Ансън толкова ужасно копнееше да влезе в историята като човека, който ни е избавил от съществата. И това го пречупи, това желание. Пречупи го на две. Това ли искаш да се случи и с теб?

— Не съм толкова крехък като баща си — отвърна Франк. — Знаеш ли, Анди, единствените хора на Земята, които наистина са убивали същества, са Халид и Рашид, а на тях изобщо не им пукаше за това. И тъкмо затова са успели. На мен обаче ми пукаше, но никога няма да имам възможност да го сторя и за известно време днес това ме потисна. Така че, предполагам, за мен е почти същото като за тях — каза той и махна с ръка към призрачните, тътрещи се хора наоколо им. — Те са ужасени, защото са изгубили любимите си същества. Аз съм ужасен, защото вече няма същества, които да мразя.

— Искаш ли да направиш нещо, за да задоволиш омразата си? Влез в сградата, измъкни онзи колаборационист навън и накарай хората да го обесят на някой стълб. Той е помагал на врага. Колаборационистите трябва да бъдат наказани, нали?

— Мисля, че това не е отговорът, Анди.

— Какъв е тогава?

— Да разрушим стените за начало. Представяш ли си колко много работа е това, да разрушиш стените?

Анди го зяпаше така, сякаш си бе изгубил ума.

— Адски много. Адски.

— Е, въпреки това ще го направим. Ние ги издигнахме и можем да ги разрушим. — Франк дълбоко си пое дъх. Другата стена, стената в него, онази стена от тъпо отчаяние и смут започваше да се разпада. Напускаше го неувереността му, объркването след заминаването на съществата.

Той вдигна поглед нагоре към ясното небе: през небето, към невидимите звезди, към онази неизвестна планета, от която бяха пристигнали съществата. Ако можеше, щеше да я изпепели с погледа си, толкова силно копнееше за мъст.

Но как можеше да отмъсти на богове, които бяха дошли тук, за да направят света неузнаваем и после бяха избягали като крадци?

Не. Трябваше да възроди Земята и после да я направи още по-чудесна от преди. Ето какво щеше да направи. Това щеше да е неговото отмъщение.

Стори му се, че сега разбира какво се е случило със света. „Със съществата вселената ни е пратила послание. Проблемът е, че не знаем какво е. Задачата, която ни предстои през следващите сто години, петстотин или колкото и време да отнеме, е да открием смисъла на посланието на звездите.

А междувременно…

Междувременно по някакво чудо отново сме свободни. И сега — помисли си той, — някой трябва да излезе напред и да каже: «Ето каква е свободата, ето как се държат свободните хора». И от оставените от съществата развалини ще се роди нов свят.“

— Ще разрушим стените навсякъде — каза Франк. — Искам да обикалям света и да го виждам със собствените си очи. Ню Йорк, Чикаго, Вашингтон, всички онези места на изток, за които съм чувал. Даже Лондон. Париж. Рим. Защо не? Ще го направим.

Анди продължаваше да го зяпа.

— Мислиш, че съм луд ли? — попита Франк. — Виж, не можем просто да си седим на задниците. Сега ще настъпи хаос. Анархия. Чел съм, че ставало така, когато централната власт изчезне. Това не е добре. Трябва да направим нещо, Анди. Нещо. Не зная какво, но разрушаването на стените е добро начало. Първо ще рушим, после ще градим. Толкова ли е безумно, Анди?