Роберт Силверберг: Денят на пришълците

По-добре? Дали можеше да е вярно? Франк трябваше да помисли.

Той освободи ръката си, отдалечи се на няколко крачки към останките от почернял гранит и плочи и заби върха на обувката си в купчините овъглено дърво по пътеката.

Острата миризма на изгоряло пареше ноздрите му. Жестоките думи на Синди продължаваха да отекват в ушите му, скръбен вой, който не искаше да утихне.

„Ансън щеше да умира хиляди пъти на ден… хиляди пъти… хиляди пъти…

Великият му план… провал…

Провал…

Провал…

Провал… провал… провал… провал…“

След няколко минути вече му се струваше, че почти е съгласен с нея. Ансън не би могъл да преживее ужасния си разгром. Това би го съсипало. Не че така Франк по-леко понасяше смъртта му. Нито пък всичко останало. Беше трудно да се приеме. Това изпразваше смисъла на всичко, в което вярваше. Бяха направили големия си ход, бяха се провалили и толкова. Играта бе свършила и те бяха загубили. Нима не беше така? Ами сега?

Сега, предполагаше Франк, абсолютно нищо. Край на великите планове. Край на новите идеи за отхвърляне на извънземното иго с един-единствен драматичен удар. Край на всички такива проекти.

Странно мрачна мисъл. Поколения наред целият му род беше насочвал енергията си към мечтата за освобождение. Целият му живот бе подчинен на тази цел, още откакто порасна достатъчно, за да разбере, че някога Земята е била свободна и че е била поробена от космически създания: че той е Кармайкъл, а основната особеност на Кармайкълови е копнежът да избавят света от извънземните му господари. Сега трябваше да обърне гръб на всичко това. Тъжно. Но, запита се той, изправен край останките от ранчото, каква друга позиция можеха да заемат? Какъв смисъл имаше да продължават да се преструват, че въпреки всичко е възможно да победят съществата?

„Великият му план…

Провал… провал… провал…

Хиляди пъти на ден. Хиляди пъти на ден. Ансън щеше да умира хиляди пъти на ден.“

— Чудя се какво си мислиш — обади се Синди.

Франк измъчено се усмихна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя дори не си направи труда да му отговори. Просто повтори въпроса с неумолимите си очи. Той не посмя да й възрази.

— Че провалът на мисията означава край на всичко.

Край на фантастичните велики проекти за освобождение. Просто трябва да се примирим с факта, че съществата завинаги ще владеят света.

— О, не — възкликна Синди и го удиви за втори път през последните две минути. — Не. Грешиш, Франк. Дори не си и помисляй подобно нещо.

— Защо?

— Баща ти още не е в гроба, но ако беше, щеше да се преобърне вътре. Също Рон, Анс и Полковника. Само се чуй! „Просто трябва да се примирим.“

Остротата на подигравката й го свари неподготвен. Лицето му се изчерви. Той се опита да й обясни.

— Не съм пораженец, Синди. Но какво можем да направим? Самата ти преди малко каза, че планът на баща ми се е провалил. Това не означава ли край за всички нас? Нима е реалистично да продължаваме да си мислим, че можем да ги победим? И изобщо било ли е някога?

— Чуй ме — заговори тя и го прониза с остър, неустоим поглед, от който нямаше измъкване. — Имаш право. Ние току-що доказахме, че не сме в състояние да ги победим. Но напълно грешиш като казваш, че след като не можем да ги победим, трябва да се откажем от всякаква надежда за освобождение.

— Не разби…

Синди продължи:

— Франк, аз по-добре от всеки друг зная колко безкрайно над нас са съществата във всяко отношение. Сега съм на осемдесет и пет години. Присъствах на самото място в деня, в който пристигнаха. Стоях пред тях, не по-далеч, отколкото си ти от мен, и усещах мощта на умовете им. Те са като богове, Франк. Разбрах го в момента, в който се появиха. Можем да ги нараняваме — току-що го доказахме, — но не можем сериозно да им навредим и със сигурност не сме способни да ги разбием.

— Точно така. И затова ми се струва, че е безполезно да влагаме излишна енергия в измамната надежда за…

— Казах ти да ме изслушаш. Бях при Полковника точно преди да умре. Ти не го познаваш, нали? Не, мисля, че не. Той беше велик човек, Франк, и изключително мъдър. Разбираше могъществото на съществата. И също ги сравняваше с богове. Точно така се изразяваше и беше прав. Но после казваше, че трябва да продължаваме да мечтаем за ден, в който тях въпреки всичко няма да ги има. Да поддържаме жива идеята за съпротива, ето какво казваше. Да си спомняме какво е да живееш в свободен свят.

— Как можем да си спомняме нещо, което изобщо не познаваме? Полковника си го е спомнял, да. Ти си го спомняш. Но съществата са тук близо петдесет години. Били са тук преди да се роди баща ми. На Земята живеят цели две поколения хора, които никога…