Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Еволюционните биолози са идентифицирали трийсет такива хаплогрупи. Аз открих нова хаплогрупа — L7, като установих ДНК секвенциите и сравних пробите със стандартни човешки митохондриални проби, известни като коригирана кеймбриджка еталонна секвенция.

— Как знаехте къде да търсите тази нова група?

— Не знаех. Попаднах на първата проба случайно и после взех проби от роднините й.

— Много различна ли е тя от останалите групи?

— Не, тя е просто клон на хаплогрупа L.

— Защо не са я открили по-рано?

— Изглежда е рядка. Тази майчина линия в голяма степен е отмряла в течение на времето. Много стара линия, сред първите разклонения от Митохондриалната Ева.

— Значи няма нищо необикновено във вашето откритие?

— Ни най-малко. Възможно е да има още хаплогрупи, които просто не сме открили. — Мариан се почувства като пълна глупачка. Те всички я гледаха така, сякаш очакваха отговори — Ето, огря ни ослепителна научна светлина! — а тя нямаше отговори. Беше научен работник, извършил обикновена научна работа — доста рутинно определяне на хаплогрупа.

— Сър, пристигнахме — каза един младши офицер. Мариан забеляза, че униформата му е закопчана неправилно. Сигурно я беше облякъл много бързо. Тази дребна човешка неточност я накара да се почувства по-добре.

Десай въздъхна дълбоко и шумно. Дори и той, който беше преживял войни и революции, беше нервен. Невидими хора даваха команди от въздуха. Вратата на подводницата се отвори.

Мариан влезе в кораба на извънземните.

— Къде е мама? Обади ли й се? — попита строго Елизабет.

— Още не — отговори Ноа.

— Тя изобщо знае ли, че си в Ню Йорк?

— Още не.

Искаше му се да каже на сестра си да не му се кара, но не можеше, защото й беше на гости. Не че някога е можел да се възпротиви на сестра си или на брат си. Обичайната му тактика беше да ги настрои един срещу друг, след което те започваха да се карат и го оставяха на мира. Може би и сега щеше да успее да направи това.

— Ноа, от колко време си в Ню Йорк?

— От известно време.

— Колко е това известно време?

Ноа сложи ръка пред лицето си.

— Лизи, много съм гладен. Днес не съм ял нищо. Мислиш ли, че би могла…

— Не почвай да хленчиш и да ми се правиш на безпомощен, Ноа. Този твой номер вече не минава пред мен.

Минавал ли е някога? Не, помисли си Ноа. Не и пред Елизабет. Опита се да запази спокойствие.

— Елизабет, не съм се обаждал на мама и съм гладен. Моля те, може ли да не се караме, преди да хапна нещо? Каквото и да е, бисквити, или препечен хляб, или…

— В хладилника има неща за сандвич. Направи си. Аз ще се обадя на мама, защото все пак някой от нас ще трябва да й каже, че нейният блуден син е решил отново да се завърне. Тя се е побъркала от тревога по тебе.

Ноа се съмняваше в това. Майка му беше най-твърдият човек, когото познаваше, следвана от Елизабет и Райън. Ако бяха единни, тримата биха могли да доведат до крах всяка империя. Разбира се, те рядко бяха единни, тъй като се караха почти винаги, когато се срещнат. Странното беше, че продължаваха често да се срещат, след като толкова горчиво се караха, и то за толкова несъществени неща. Политика, религия, субсидиране на изкуството, изолационизъм… Той порови в мръсния хладилник на Елизабет, в който имаше пластмасови контейнери с полуотворени капачки, някои с полепнали парчета от развалена храна по дъното. Господи, на места имаше и мухъл. Но все пак намери хляб, сирене и малко доматен сос, които, изглежда, ставаха за ядене.

Едностайният апартамент на Елизабет беше в същото състояние като хладилника й, още една причина, поради която с майка им се караха. Неоправено легло, прашни купища списания и вестници, ваза с увехнали цветя, изпратени вероятно от някои сред онези гаджета на Елизабет, в които тя така и не се влюби. Къщата на майка им на север от града и къщата на Райън и Кони в близост до нейната бяха чисти и светли. Веднъж седмично идваха чистачи; храната се купуваше от внимателно подбрани доставчици; вещите се подменяха, щом остареят. Ноа не притежаваше никакви вещи, или поне колкото е възможно по-малко.

Елизабет стискаше телефона. Обличаше се като агент на ФБР от женски пол — къса коса, тъмен костюм, състоящ се от сако и панталони, никакъв грим — и беше красива, без да се старае.

— Хайде, мамо, обади се, телефонът е мобилен, предполага се, че е преносим.

— Може да е в час — каза Ноа, — или в заседание.

— Петък вечер е, Ноа. Ще опитам стационарния. Тя все още има такъв.