Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Вратата се отвори и влезе един денебец. В първия момент тя не можа да го види ясно; беше замъглен от същия проблясващ енергиен щит, който покриваше Мисията. Когато очите й свикнаха, ахна. Останалите също издадоха някакви звуци: бързо поемане на въздух, щракане с език, нещо като проплакване. Руският преводач прошепна: „Боже мой!”

Извънземният изглеждаше почти като човек. Почти, но не съвсем. Беше висок, може би един и деветдесет — несъмнено мъж — имаше дълги, тънки ръце и крака, хлътнал гръден кош и човешко лице, но с много по-големи очи. Имаше медна кожа, а косата му, дълга и хваната на опашка, беше тъмнокафява. Най-внушителни бяха очите му: по-големи от човешките, с огромни тъмни зеници, плуващи в голямо бяло пространство. Облечен беше с тъмнозелени дрехи, семпла туника над къси панталони, под които се показваха тънките му, дълги прасци. Беше бос и може би най-големият шок бяха краката му, широки ходила с пет пръста и нокти с късо изрязани по права линия нокти. Тези крака толкова приличаха на нейните, че тя неволно си помисли: моите обувки сигурно ще му станат.

— Здравейте — каза извънземният, но това беше не неговият, а механичен глас, разнасящ се от монтирания на тавана високоговорител.

— Здравейте — отвърна Десай и се поклони от кръста. — Радваме се най-после да се запознаем. Аз съм генералният секретар на Обединените нации Десай.

— Да — „каза” извънземният и после издаде няколко вибриращи и цъкащи звуци. Устата му наистина се движеше. Таванът моментално произнесе: — Поздравих ви на нашия език.

Секретарят Десай представи и останалите с възхитително спокойствие. Мариан се мъчеше да потисне нарастващото си усещане за нереалност, като си припомняше какво е чела за планетата на денебците. Искаше й се да беше обърнала повече внимание на астрономията. Популярната преса я определяше като К-еди-какво си. (К-нула? К-две? Не си спомняше.) Родната планета на извънземните имаше по-ниска гравитация и по-малко светлина от Земята, при различна дължина на вълната… оранжева, да. Слънцето беше оранжево джудже. Дали този денебец беше толкова висок, защото гравитацията беше по-слаба? А може би той просто беше баскетболист…

Стегни се, Мариан.

Извънземният произнесе името си, невъзможно стълпотворение от вибриращи фонеми, и веднага след това каза: „Наричайте ме посланик Смит.” Как ли си беше избрал това име — от компютърно генериран списък с английски имена? Когато беше в Бейджинг да изнесе доклад на една конференция, китайските преводачи бяха постъпили по подобен начин: „Наричайте ме Дан.” Предполагаше, че преводачите са се усъмнили в способността й да произнася имената им правилно, и сигурно са имали основание. Но „Смит” за пътник между звездите…

— Вие сте доктор Дженър?

— Да, господин посланик.

— Искахме да говорим специално с вас. Бихте ли ме последвали всички?

Те го последваха и тръгнаха като малки патенца след високия извънземен. Стаята отвъд единствената врата беше обзаведена като чакалня в много скъп лекарски кабинет. Дали бяха поръчали меката мебел и релефните килими по интернет? Или ги бяха произвели с някаква напреднала нанотехнология в недрата на Мисията? Картините по стените бяха на изгледи от прочути градове: Ню Йорк, Шанхай, Дубай, Париж. Нищо в стаята не напомняше за чуждоземни. Умишлено? Разбира се. Ние, козленцата, сме си тук сами.

Мариан седна и заби ноктите на едната си ръка в дланта на другата, за да усмири безумното си желание да се изхили.

— Бих искал да ме осведомите за последната си публикация, доктор Дженър — каза таванът, докато посланик Смит я гледаше със своите обезпокоително големи очи.

— Разбира се — отговори Мариан и се почуди откъде да започне. Откъде да започне? Какви познания имаха те за човешката генетика?

Доста големи, както се оказа. През следващите няколко минути Мариан обясняваше, жестикулираше, отговаряше на въпроси. Останалите мълчаливо слушаха, като се изключи мърморенето на китайския и руския преводачи. Всички, хора и извънземни, гледаха внимателно и учтиво, макар че Мариан забеляза леко начупените устни на Екатерина Зайцев, подсказващи завист.

Постепенно стана ясно, че Смит вече знае повечето неща, които Мариан разказа. Въпросите му се съсредоточаваха главно около това от къде е взела ДНК пробите си.

— Пробите са от доброволци — каза Мариан. — Кабините за взимането им бяха разположени на един открит пазар в Индия, защото по една случайност имах колега, който работеше там, на една гара в Лондон и в кампуса на моя колеж в Съединените щати. При всички тях бе заплатена номинална такса за бързо взимане на тъканна проба от вътрешността на бузата. След като открихме първата L7 ДНК в проба на американска студентка от Индиана, отидохме при роднините й и ги помолихме за още проби. Те откликнаха.