Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Вътрешността на Мисията беше странна смесица от материали и стилове. Много от коридорите бяха точно такива, каквито човек би очаквал да види в научноизследователски институт: без украса, чисти, с много врати от двете страни. Стените, изглежда, бяха направени от някакъв хибрид между метал и пластмаса, но не се огъваха. Стените на частните кабинети и фоайета, от друга страна, често бяха направени от нещо, което й приличаше на оризова хартия, но не пропускаха звук. Тя имаше чувството, че може да ги пробие с юмрук, но когато се опита, стената съвсем леко поддаде, като твърда пластмаса. Някои от тези стени можеха да се разместват, за да се променя размерът и формата на стаята. Други бяха огромни екрани, които показваха постоянно променящи се форми в пастелни цветове. И накрая, имаше странни малки фоайета, които изглежда бяха обзаведени по скъп каталог от някой, който е предполагал, че всичко земно върви с всичко друго: мокет американска агава и викторианско канапе с камилска облегалка, репродукции на Пикасо с ниски марокански масички, инкрустирани със сребро и мед, на една от стените над японски забутон имаше черга на племето навахо.

Мариан се измори. Влязоха в едно такова помещение до главната трапезария и тя седна в един фотьойл стил английски клуб до малка лилава масичка от огънато стъкло.

— Еван, вярваш ли, че всички ще умрем след една година?

— Не. — Той седна на съседното кресло, като одобрително галеше широката му тапицирана облегалка за ръката. — Но само защото умът ми отказва да възприеме мисълта за собствената ми смърт по някакъв смислен начин. Но на интелектуално ниво, да. По-точно, почти всички ние ще умрем.

— Ваксина, с която ще бъдат спасени останалите?

— Не, просто няма достатъчно време да се подредят всички елементи. Но денебците ще спасят някои земни.

— Как?

— Ще вземат подбрана малка група на онзи свой голям кораб горе в небето.

Колко е глупава, че не се е сетила по-рано, моментално си помисли тя. Но това чувство бързо беше заместено от невротична отчаяна надежда.

— Да ни вземат нас, екипите на Мисията ? За да продължим съвместната си работа по спорите?

Децата й, трябва да намери някакъв начин да включи Елизабет, Ноа, Райън и Кони и бебето! Но всички тук имаха семейства…

— Не — отговори Еван. — Прекалено много сме. Предполагам, че само земните членове на тяхната хаплогрупа. Защо иначе ще си правят труда да ги идентифицират? А и всичко, което чувам, подкрепя факта, че отдават голямо значение на кръвното родство.

— От кого си го чул? Ние прекарваме в лабораторията по шестнайсет часа на ден…

— Аз нямам нужда от много сън. За разлика от теб, Мариан. Разговарям с биологичния екип, които общуват с извънземните повече от всички останали. Говоря и с Лиза Ги герес, генетичния консултант.

— И денебците са казали на някого, че ще вземат членовете на своята хаплогрупа преди споровият облак да удари?

— Не, разбира се, че не. Кога денебците са казали на земните нещо директно? Те винаги усмихнато отклоняват отговора, най-сърдечно уверяват. Приличат на филипински прислужници.

Мариан се стресна и учудено го погледна. Завоалираното расистко сравнение беше нетипично за Еван и беше изказано с известна горчивина. Тя още веднъж осъзна колко малко издаваше Еван за миналото си. Какво се беше случило между него и някакво филипинско момче, на което очевидно не можеше да прости? Бивш любовник? Сексуалната ориентация на Еван също беше нещо, което никога не обсъждаха, макар че тя, естествено, знаеше за нея. Ако се съдеше по мрачното му лице, той и сега нямаше да го обсъжда.

— Ще попитам Смит какво възнамеряват да правят денебците — каза тя.

Спокойната усмивка се беше върнала на лицето на Еван.

— Успех. Обединените нации не могат да получат информация от него, научните шефове на проекта не могат да получат информация от него, а ние двамата с теб изобщо не го виждаме. Дребни препятствия пред твоя план.

— Ние наистина сме лабораторни мишки — каза тя. И внезапно добави: — Да вървим. Трябва да се връщаме на работа.

— Мислех си нещо — каза бавно Еван.

— Какво?

— За произхода на вирусите. Как не еволюират от един обект и нямат общ прародител. За теорията, че те индивидуално произхождат от парченца ДНК и РНК, които са се отцепили от клетките и са се научили да се разпростират към други клетки.

— Не виждам какво значение има това — каза Мариан и се намръщи.

— И аз не виждам.