Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Дрогата му подейства бързо, както винаги. Първо настъпи усещане за спокойствие, сякаш синапсите в мозъка му се изпълват с гъст сладък крем. После: в един момент беше Ноа Дженър, неудачник, а в следващия вече не беше такъв. Чувстваше се като някакъв преуспяващ дребен бизнесмен, може би собственик на магазин, финансово осигурен и блажено некомплициран. Доволен, центриран човек, който никога не се пита кой е и къде отива и навсякъде се чувства на мястото си. От онези хора, които могат да си ядат гироса и да гледат през прозореца без объркани мисли в главата.

Което и направи, дъвчейки с удоволствие сочното месо със зеленчуци и ароматни подправки, в продължение на един спокоен половин час.

С едно изключение — на улицата се случваше нещо.

Група хора вървяха надолу по Бродуей. Шествие. Не, тълпа. Носеха факли, колкото и да е невероятно, и нещо голямо, което гореше, носеха го високо… Сега Ноа чу и крясъци. Нещото, което носеха високо, беше чучело, направено от слама и дрипи, изобразяващо извънземно от стотиците долнопробни филми: голяма куха глава, огромни очи, тънко бледозелено тяло.

То беше поставено в малък метален съд на върха на пръчка. Някой допря факла до сламата и запали чучелото.

Защо? Доколкото знаеше Ноа, извънземните не безпокояха никого. Дори бяха полезни за бизнеса. Обаче бяха повод за хората, потърпевши от лошото състояние на икономиката, да дадат изблик на гнева си…

Това негови мисли ли бяха? На Ноа? Кой беше той сега?

По-надолу по улицата се чуха сирени на полицейски коли. Появиха се полицаи от отряда за борба с безредиците. От високоговорителите звучаха команди, които се чуваха дори и през стъклата на заведението: „Разпръснете се! Забранено е да се пали огън по улиците! Разпръснете се!”

Някой хвърли нещо тежко и счупи другия прозорец на заведението.

По празните маси срещу Ноа се посипаха стъкла. Той скочи и изтича в дъното на ресторантчето, далеч от прозорците. Готвачът крещеше нещо на гръцки. Някои хора напуснаха шествието, други се вляха в него от страничните улици и започнаха да хвърлят камъни и бутилки по полицията. Полицаите се оттеглиха отсреща зад стените и входовете на Бродуей и извадиха гранати със сълзотворен газ.

На тротоара отвън едно малко дете се препъваше и плачеше, кървящо и ужасено.

Човекът, който Ноа беше сега, не се замисли и не се поколеба. Изскочи на улицата, грабна детето и се върна в ресторанта. Не направи това достатъчно бързо, за да избегне разнасящия се сълзотворен газ. Ужасна болка го удари в носа и очите, докато затаи дъх и скри главата на детето под палтото си.

Последва готвача и келнера в малката кухня и оттам излезе през задния вход на уличка с препълнени боклукчийски кофи. Продължаваше да тича, въпреки болката в очите и замъгленото зрение. Собствениците на магазини до един бяха затворили вратите си. Но беше излязъл от обсега на сълзотворния газ и сега една жена се надвесваше през прозореца на апартамента си от втория етаж и протягаше врат, като се мъчеше да види какво се разиграва през две улици. Чуха се изстрели. В кънтящия каньон от стоманени каменни стени Ноа извика нагоре:

— Едно дете беше обгазено. Моля ви, хвърлете бутилка вода!

Жената кимна и се скри. За негово учудване, тя се появи на улицата с бутилка вода и кърпа в ръце, за да помогне на непознатите.

— Аз съм сестра, дайте ми го… аахх.

С професионални движения тя изми очите на детето и после на Ноа, все едно, че наблизо не се водеше битка, която може би не се виждаше, но се чуваше.

— Благодаря — простена Ноа. — Това беше…

И замълча. Нещо стана в главата му и то не под влияние на захарната тръстика. Почувства внезапна силна близост с тази жена. Как беше възможно това? Никога по-рано не я беше виждал. А привличането не беше романтично — тя беше над средна възраст с посивели коси и увиснал корем. Но когато му се усмихна и каза: „Няма нужда да ходите в спешното отделение”, сърцето му подскочи.

Сигурно е захарната тръстика.

Но чувството нямаше сладостния, леко нереален вкус, който тръстиката предизвикваше.

Тя продължаваше да говори:

— И без това едва ли ще се доберете до спешното отделение, там сега ще е претъпкано. Знам, работила съм в спешното. Но детето е добре. Почти не е вдишало газ. Само го приберете вкъщи и го успокойте.

— Коя… коя сте вие?

— Няма значение — каза тя и се прибра обратно във входа на сградата си, а вратата автоматично се заключи след нея. Възстановявайки анонимността на Ню Йорк.