Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

Трябва ни ново бъдеще.

Написах всичко това по две причини.

Първата причина е Джон. Това е романът, който той искаше да напише. Аз се наложих над живота му и той никога няма да се върне, или поне все още не, тъй че изглеждаше коректно да направя това последно нещо заради него.

Защо изобщо държа да постъпя добре с Джон? Заради Виктор. Представата за мен и Виктор като ангел и дявол на раменете на Джон, като в стар комикс, е утешителна. Защото означава, че животът, който обитавам в света, който спасих, не е невъзвратимо замърсен. Може би като всеки живот би могъл да тръгне и така, и така.

Морално, емоционално, онтологично не съм сигурен дали е важно кой всъщност е виновен за непростимите неща, които Джон направи. Трябва да поема отговорност, защото аз съм единственият останал. Ако Виктор е тумор, който отрязах, това означава, че беше проблем с решение. Него го няма, така че хората, които обичам, са в безопасност. Всички имаме проблеми, за които бихме искали да вярваме, че могат да бъдат решени. Всички имаме части от себе си, които бихме искали да отрежем.

Знам, че романите не би трябвало да заявяват директно това, за което са. Но това не е роман. Това са мемоари. Затова, надявам се, е добре да призная, че има една основна идея във всичко това. Никога не съм претендирал за мъдрост, до голяма степен е било точно обратното на всяка стъпка по пътя, но ето за какво смятам, че е тази книга: няма такова нещо като живот, който е трябвало да имаш.

Разбира се, аз, общо взето, съм идиот, който има само някакви невъзможно кратки пристъпи на мъгливо прозрение, тъй че чувствайте се напълно свободни да смятате, че е за нещо съвсем друго.

Тя е за това, за което ви е нужно да е.

***

Втората причина си ти, Том.

Искам да знаеш защо двамата с майка ти ти дадохме името, което ти дадохме, и какво всъщност стана, в случай че по някакви причини не мога да ти го кажа, не го направя или не искам. Довършвах това, когато можех, по малко всяка нощ, понякога с теб, спящ в ръцете ми, докато майка ти открадне няколко минути отдих между храненията. Опитвах се да уловя какво бе усещането тогава, за да ти е достатъчно интересно да го четеш, не по задължение и без да се объркваш, макар че ограниченията ми като писател вероятно са го направили по малко от двете.

И няма нищо лошо, наистина, ако не повярваш на нито дума от него, ако мислиш, че дори тази последна глава е една шантава преструвка, поредната странна шега на баща ти, претендиращ, че това е роман от спомени, след като очевидно е най-нелепата измислица. Кажи на приятелите си, че родителите ти са ти дали името на герой от полускалъпена история, която баща ти някога написа заради един сън, от който не е могъл да се отърси — но че отказа да го признае, че винаги взимаше шегата твърде насериозно, че настояваше до края, че всяка дума от нея е истина.

Работата е в това, че видях как излезе от майка си, и това промени живота ми. Всички други моменти, които го промениха, изглеждат толкова чисти и подредени, щом погледна назад. А това беше кърваво и шумно, пот и кръв и сълзи, и цял един живот с очите му, твоите очи, които вече приличаха на нейните очи, стиснати плътно, и устата му, твоята уста, която вече приличаше на моята уста, широко отворена, и Пени стиска ръката ми и ме поглежда, и аз стискам ръката й и я поглеждам, и двамата знаем, че най-сетне започва. Светът, който трябваше да имаме. Беше ти.

През цялото време беше ти.

Трябва да понасяме глупаците с охота, иначе как можем да им помогнем да спрат да бъдат глупаци бе вдъхновено от нещо, което майка ми, Юдит Мастаи, често казваше. И по-същественото — как тя подхождаше към работата и живота си. Умря на 17 февруари 2001 г., тъй че така и не можа да разбере що за хора щяха да станат синът и дъщерите й. Този роман е посветен на паметта й.

Идеята за Злополуката е повлияна от трудовете на Пол Вирилио, особено „Открито небе“. Критиката на Грета на научната фантастика е повлияна от работите на Дениъл Куин, особено „Исмаил“.

Малко са хората в нечия кариера, които правят точно това, което кажат, че ще направят. Моят агент, Саймън Липскар, е един от тях и съм благодарен за незаменимото му напътствие. Благодаря на Мая Николич, Кати Стюарт, Силия Тейлър-Мобли, Тейлър Темпълтън, Джо Волпи и всички в „Райтърс Хаус“ за усилията им в моя подкрепа.

Тази книга бе написана с нула очакване, че изобщо би могла да се публикува, но благодарение на много хора в „Пенгуин Рандъм Хаус“, този песимизъм беше опроверган.