Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

Ще стане нашият енергичен политически оператор. Човек не би помислил, че кариера в академия ще я подготви за това, но се оказва, че учените са адски вманиачени и постигането на каквото и да било в университетска среда е толкова заплетено, глупаво и театрално, че за мама същинската политика е някак отпускаща в сравнение с него.

Лайънъл няма да има интерес да се намесва повече. Ще се интересува само от едно — да прекарва колкото може повече време с Ема Франкьор. Ще надживее Джером с осемнайсет месеца и ще умре с Ема до леглото си. Никога няма да я попитам как се е чувствала тогава. Тя е много затворена, а и бездруго не е моя работа.

Лайънъл ще живее достатъчно дълго, за да вземе Нобеловата си награда.

Двамата с Пени няма да имаме много голяма роля във всичко това. Няма да искаме такава. Пени ще роди детето ни и ще го отгледаме заедно. С нашия дял от неограничените финансови ресурси на Двигателя ще купим едно здание, ще го съборим и ще го построим наново. И после ще купим друго здание и ще го съборим и ще го построим отново. И ще правим това отново и отново и отново, докато парите продължават да идват, което значи вечно.

Не вярвам, че някога може изобщо да ми бъде простено за това, че заличих приятелите си от съществуване, но най-добрият начин, по който знам да ги почета, е тухла по тухла, по тухла. Всеки път, когато наливаме основите на ново здание, ще пиша имената на онези, които изгубих в мокрия цимент. Дейша. Ашер. Шао. Хестър. Меган. Табита. Робин. Пенелопе.

Ще преустроим света, двамата с Пени, сграда по сграда. Пени харесва неща, които може да докосне, и аз ще открия, че и на мен ми харесват. Ще открия, че това, което ме прави най-щастлив освен Пени и детето ни, е да правя неща. Сграда. Семейство. Живот.

Няма да е бързо, променянето на света. Но имаме време.

Както съм споменал много пъти, дойдох от света, който трябваше да имаме. Но напоследък мисля много за това. Дали е вярно или не.

Когато го обмислям сега, въпреки изумителните ми описания на всевъзможните му чудеса съм поразен от това колко разпознаваемо беше всичко. Имам предвид… хората живееха в сгради, имаха работа, купуваха неща, които им рекламираха, следваха модни тенденции, забавляваха се с развлечения, прожектирани на екрани, ядяха храна, пиеха течности, правеха секс, влюбваха се и скърбяха, раждаха бебета и ги отглеждаха както смятат за уместно, гласуваха на избори, понякога нарушаваха закони и се опитваха да дадат смислен принос за една цивилизация, която, да, подлежи на усъвършенстване, но като цяло си струва да бъде разпространявана. Цялото начинание, от горе до долу, щеше да бъде моментално интуитивно разбрано от всеки от тази 2016. Или — и това е мисълта ми — от нашата обща 1965.

Светът, от който дойдох, представляваше ускорена версия на човешката цивилизация, която се разви през XX век, предрешена от бедствията на Втората световна война и изстреляна още по-бързо по трасе, положено в двете десетилетия между 1945 и 1965 година. А след това просто продължи напред, технологията ставаше по-усложнена, по-безпогрешна, по-обширна, по-интегрирана, по… по… Но не беше въобразимо различна от бъдещето, мечтано след Пърл Харбър, Нормандия, Сталинград, Аушвиц и Хирошима.

Всъщност точно онези мечти я направиха реална. Ако бе съществувала технологията с невралните скенери, които да очертаят виртуална проекция на най-трескавите мечти на човечеството, за да дадат на хората нещо блестящо, жизнерадостно и утешително, с което да се събудят след мрачния пандемониум на военния кошмар, то щеше да изглежда точно като света, от който дойдох. И изглеждаше — активирано от Лайънъл Гьотрайдер на 11 юли 1965.

Като че ли колективното ни въображение престана да преразглежда представата за това, което цивилизацията би могла да бъде, фиксира един ясен модел и се захвана да работи, за да го осъществи. Това беше светът, който трябваше да имаме. Така че нямаше причина да се обмисля някакъв друг свят. Друга добре работеща дефиниция на идеология.

Тъй че, добре, каква е алтернативата? Ако светът не трябва да представлява зашеметяващо ускорение на техноутопичните фантазии на следвоенното поколение, тогава… какво? Между очевидната футуристична съдба и апокалиптичната разруха има ли друг път?

Седим около масата за вечеря, Пени и аз, и мама, и тате, и Грета, и Лайънъл, и — след смъртта на Джером — често и Ема, и говорим за това. Възможно ли е да мислиш извън кутията на своята идеология? Или идеологията е кутията, а ти трябва просто да се потрудиш да я отвориш? Може би е твърде късно за нас и най-доброто, което можем да направим, е да отгледаме поколение, по-малко оковано от демодирани мечти, свободно да си представи нещо… друго. Двамата с Пени също работим над това.