Объркващо разнообразие от магазини и пазарни щандове, досущ както в Портобело, умножено по неколкостотин. Всекидневните неща, които американците получаваха автоматично, тук трябваше да се купуват — при това на нефиксирани цени.
Тази част от търговския център ми беше позната от разходките ми в Портобело. Домакините идваха на mercado 23 23 Mercado (исп.) — пазар. — Б.прев.
всяка сутрин да се пазарят за всекидневните припаси. И в два следобед все още имаше доста народ. На външния човек му се струва, че половината от щандовете са сцени на доста люти спорове, с повишен тон, с размахани ръце. Но всъщност това е част от обществената практика — както за продавача, така и за клиента.
— Как така ще искаш десет песос за този спаружен боб? Миналата седмица струваше пет и беше с отлично качество!
— Паметта ти изневерява, стара госпожо. Онзи миналата седмица струваше осем песос и беше толкова смачкан, че не можах да го продам! А този е бобът на всички бобове!
— Мога да ти дам шест песос. Трябва ми за вечеря, а майка ми знае как да го омекотява със сода.
— Майка ви ли? Пратете я нея и тя ще ми плати девет песос.
И тъй нататък. Това бе начин да се убива времето; споразумението щеше да се сключи някъде между седем и осем песос.
Рибният пазар бе развличащ. Имаше далеч по-голямо разнообразие, отколкото можете да намерите в тексаските магазини — големи моруни и сьомги, които идваха от студените северни води на Атлантика и Пасифика, екзотични, яркооцветени рифови риби, гърчещи се живи змиорки и цистерни с огромни японски скариди — отглеждани в града, клонирани и изкуствено хранени в басейни. Малкото местни риби — най-вече бели дребосъци от езерото Чапала — струваха десет пъти повече и от най-екзотичните видове.
Купих си чиния от тях — изсушени бодливки, отпосле мариновани и сервирани с лимонов сок и горещо чили, — всичко това веднага би ме издало, че съм турист, дори да не бях чернокож и облечен като американец.
Преброих останалите ми песос и започнах да търся подарък за Амелия. Вече й бях подарил бижу, което ни помогна да се забъркаме в тая каша; а пък тя не би, носила дрехи с етнически мотиви.
Някакъв ужасяващо практичен глас ми нашепна да изчакам края на операцията. Но реших, че купуването на подарък беше важно по-скоро за мен, отколкото за нея. Комерсиален заместител на молитвата.
Имаше голяма сергия със стари книги — от хартия, а така също и по-ранни версии на видеокниги — повечето от тях с формати и захранване, отдавна излязло от употреба; те бяха предназначени за колекционери на електронни рядкости, а не за читатели.
Имаше две лавици с книги на английски, повечето — романи. Навярно щеше да й хареса някой, но тук се появи дилема: ако книгата ми е позната, за да се сетя по заглавието, тогава сигурно ще я има или най-малкото ще я е чела.
Убих един час, докато взема решение — прочитах първите няколко страници на всяка книга, за която не бях чувал. Най-накрая се върнах към „Дългото сбогуване“ от Реймънд Чандлър, което бе добро четиво, а освен това беше с кожена обложка, с релефно изписано „Клуб «Среднощни мистерии»“.
Седнах край някакъв фонтан и почетох малко. Книга, която те увлича, пътуване във времето не само за да разбереш какво ще стане и начина, по който е написан романът, но и физическото усещане — пожълтялата плътна хартия, допирът до лъхащия на мухъл мирис на кожата. Кожата на животно, мъртво повече от век, ако бе истинска.
Мраморните стъпала обаче не бяха никак удобни — краката ми изтръпнаха до коленете, затова побродих още малко. На втория етаж по-долу имаше по-скъпи магазини, но имаше жак-павилиони, чиито цени бяха почти символични, тъй като бяха субсидирани от туристически агенции от различни страни. За двайсет песос прекарах трийсет минути във Франция.
Беше странно изживяване. Текстът бе на бърз мексикански испански, трудно ми беше да го следвам, но негласните реплики си бяха същите както винаги. Поразходих се из Монмартър, сетне се разположих на бавнодвижеща се баржа в района на Бордо, най-сетне се настаних в странноприемница в Бургундия и се насладих на богати на вкус и аромат сирена и хубаво вино. Когато всичко свърши, отново умирах от глад.
Разбира се, срещу кабинката имаше френски ресторант, но дори не си направих труда да погледна менюто, за да разбера, че не е по джоба ми. Върнах се нагоре и намерих едно заведение с множество масички и не много силна музика и излапах чиния такитос вариос. След това се измих и довърших книгата на чаша кафе и бира.
Читать дальше