Джо Холдеман - Вечният мир

— Почакайте — рекох. — И това позволява на нечий годеник да разреши опасна за живота хирургическа намеса?

Той сви рамене.

— На брат, на сестра — също. На чичо, леля, племенник. Само когато човекът не може да решава сам. Всеки ден хора изпадат в състоянието на професора Хардинг. По няколко души на ден, ако броим и Мексико сити и Акапулко.

Имаше логика; доброволно приетата хирургия сигурно е един от най-големите източници на постъпления от чужбина за Гуадалахара, а може би и за цяло Мексико. Обърнах картичката; на обратната й страна бе изписано на английски: „Сграда на мексиканското правосъдие“.

— Колко ще струва това?

— Може би десет хиляди песос.

Петстотин долара.

— Мога да ги платя — рече Марти.

— Не, остави ме аз да го направя. Аз съм годеникът.

Освен това получавам три пъти повече от него.

— Който и да е — рече Спенсър. — Върнете се тук с тази хартийка и аз ще ви включа. Но бъдете готов. Получавате отговора и веднага се изключвате. Така ще е по-безопасно и по-лесно за всички.

Какво обаче бих направил, ако ме помоли да остана?

Да намеря адвоката, ми отне почти толкова време, колкото да се добера от Тексас до Гуадалахара. Бяха се преместили.

Новите им покои не бяха много впечатляващи — маса и диван с проядена от молци дамаска; разполагаха обаче с всички документи. Сдобих се с ограничени адвокатски права, които ми даваха възможността да вземам медицински решения. Бързината, с която бе направено това, бе донякъде плашеща.

Като се върнах, ме насочиха към „Хирургия Б“ — малка бяла стая. Д-р Спенсър бе подготвил Амелия и за включване, и за операция, тя лежеше на масата и в двете й ръце бяха вкарани иглите на системи. Тънък кабел излизаше от тила й и водеше до сива кутия върху масичка. На нея имаше и друг жак с навит кабел. Марти дремеше на стол до вратата. Събуди се при влизането ми.

— Къде е докторът? — попита.

— Aquí . 17 17 Aqui (исп.) — тук. — Б.прев. — Беше точно зад мен. — Взехте ли документа?

Подадох му го; погледна го, сгъна го и го мушна в джоба си.

Той докосна Амелия по рамото, сетне с опакото на ръката си — по бузата, челото, необикновен майчински жест.

— Знаете, че за вас… това няма да бъде лесно.

— Лесно ли? Прекарал съм една трета от живота си…

— Включен… si. Но не и към някого, който никога не го е правил. Не и с някого, когото обичате. — Посочи с ръка. — Донесете този стол и седнете.

Докато го правех, той се разровичка в няколко чекмеджета.

— Навийте ръкава си.

Направих го, той обръсна с бръснач малко петънце косми, след което разопакова спринцовка и я заби в ръката ми.

— Какво е това? Успокоително ли?

— Не съвсем. То наистина успокоява донякъде, но целта е да се омекоти удара, шокът от първия контакт.

— Но аз съм осъществявал първи контакти поне десетина пъти.

— Да, но само когато армията е държала под контрол вашата… как да я нарека? Система на циркулация. Тогава сте били упоени, сега също ще бъдете упоени.

Това ми подейства като лек шамар. Той чу как изведнъж поех дълбоко въздух.

— ¿Listo? 18 18 Listo (исп.) — готови ли сте? — Б.прев.

— Давайте!

Той разви кабела и мушна жака в моя контакт, чу се изщракване на метал. Не се случи нищо. След това завъртя някакъв ключ.

Амелия изведнъж обърна очи към мен и аз изпитах познатото чувство на двойно виждане — виждах себе си, докато я гледах. Това, разбира се, не й бе познато и аз бях обхванат от вторично смущение и страх. Ще стане по-леко, дръж се! Опитах се да й покажа как да отдели двете картини, умствено усилие, не по-голямо от това, да фокусираш погледа си. След миг тя го възприе, успокои се и се опита да потърси думи.

На човек не му е необходимо да разговаря с думи, аз я усещах. Просто си помисляш онова, което искаш да кажеш.

Тя ме помоли да докосне лицето ми, прокара бавно ръка по гърдите ми, към скута ми, към гениталиите ми.

— Деветдесет секунди — каза лекарят. — Tenga prisa. 19 19 Tenga prisa (исп.) — Трябва да се побърза. — Б.прев.

Наслаждавах се на чудото на откривателството. Не беше съвсем същото като разликата между слепота и виждане, но все едно, че цял живот сте носили очила с много тъмни стъкла, едното от които — непрозрачно, и изведнъж сте ги свалили. Свят, изпълнен с блясък, с дълбочина и цвят.

Имам чувството, че човек свиква с това. Просто то се превръща в друг начин да виждаш.

— Или да съществуваш, отвърна тя.

В изблик на гещалт й казах какви са възможностите пред нея и за опасността да остане включена прекалено дълго. След кратко мълчание тя отговори с думи. Предадох въпросите й на д-р Спенсър, говорех бавно, като робот.