Джо Холдеман - Вечният мир

— Глупости — каза Белда. — Дори аз бих разбрала, ако водата е намагнетизирана.

— Истината е, че това са бабини деветини. Извини ме за израза.

— Аз съм стара вдовица — отвърна Белда.

— Водата се върти в една или в друга посока, в зависимост от размера и формата на мивката или ваната, от особеностите на повърхността около сифона. Хората цял живот вярват в тази история за полукълбата, без да забележат, че водата в някои от мивките или ваните в собствените им къщи се върти в обратната посока.

— Трябва да се прибера у дома и да проверя — рече Белда. Тя пресуши чашата си и бавно се занадига от стола. — Дръжте се прилично, дечица.

Сетне отиде да се сбогува с останалите.

Реза се усмихна подире й.

— Тя реши, че се чувстваш самотен там.

— И тъжен — додаде Амелия. — Аз съм на същото мнение. Такова ужасно преживяване, а ние тук отново те връщаме към него.

— Това не се учи по време на тренировките. Искам да кажа, че всъщност донякъде се учи. Свързват те с вериги, в които се съдържат записи на умиращи хора, първо на полувръзка, сетне на пълна.

— Някои маниаци дори го правят за удоволствие — вметна Реза.

— Аха, ами да ми вземат службата тогава.

— Виждала съм рекламата — каза Амелия и скръсти ръце. — Картини на загиващи при катастрофи по време на автомобилни състезания. Екзекуции.

— По-гадни са онези, които се продават на черно. — Ралф бе опитал няколко и аз познавах изживяването от втора ръка, чрез него. — Сигурно записите на нашите дубльори, които загинаха, вече са на пазара.

— Правителството не може да…

— О, на правителството това много му се харесва — прекъсна я Реза. — Сигурно имат някакъв отдел по наемане на новобранци, който пълни магазините с перверзни записи.

— Не знам — рекох. — Армията не е особено загрижена за хора, които вече имат инсталиран жак.

— Но Ралф имаше — рече Амелия.

— Той си имаше своите качества. В армията по-скоро биха искали да свържеш привилегията да имаш жак със служенето ти в нея.

— Звучи наистина много привилегировано — каза Реза. — Някой умира и ти изпитваш страданието му. По-скоро бих…

— Не можеш да го разбереш, Рез. Когато някой умира, ти всъщност някак си се разширяваш. Споделяш го — Споменът за Каролин ме връхлетя изведнъж болезнено. — и… ами, това прави твоята собствена смърт по-малко разтърсваща. Някой ден ще се случи. Голяма работа.

— И продължаваш да живееш? Искам да кажа — те продължават да живеят в теб?

— Някои — да, други — не. Човек се среща и с хора, които не би искал никога повече да си спомни. Те умират за теб в деня, в който загиват.

— Но ти ще носиш Каролин винаги в себе си — рече Амелия.

Замълчах за твърде дълго.

— Разбира се. И след като умра, хората, към които съм бил включван, също ще я помнят и ще си я препредават.

— Не ми харесват тези твои приказки — заяви Амелия. Рез, който знаеше, че сме заедно от години, кимна. — Все едно е цирей, който непрекъснато човъркащ, все едно, че си готов да умреш всеки миг.

Едва не избухнах. Преброих до десет в буквалния смисъл на думата. Рез понечи да каже нещо, но аз го прекъснах.

— Да не би да искаш просто да гледам как хората умират, да чувствам как умират и да се върна у дома и да попитам: „Какво има за вечеря?“ — Тонът ми спадна до шепот. — Какво би си помислила за мен, ако всичко това не ми носеше страдание?

— Съжалявам.

— Недей. Аз съжалявам, че претърпях загуба. Но с теб това няма да се случи. Ние преживяваме всичките тези неща и сетне сме малко или много погълнати от тях и те ни променят — правят ни такива, каквито сме.

— Джулиан — рече с предупредителен тон Реза, — защо не оставиш това за друг път?

— Добра идея — въздъхна Амелия и се надигна от мястото си. — А и без това трябва да се прибирам.

Даде знак на едно роботче и то отиде да й донесе палтото и чантата.

— Да вземем заедно такси? — предложих.

— Не е необходимо — рече тя с безразличен тон. — Краят на месеца е.

Тоест, можеше да използва останалите й купони за развлечения, за да плати на таксито.

Другите нямаха купони, тъй че купих много вино, бира и уиски, а и сам пих повече, отколкото ми се полагаше. Реза — също; колата му не му позволи да шофира. Тръгна си с мен и с двамата ми кашици-бодигардове.

Накарах ги да ме стоварят пред портала на университетското градче и извървях пеша двата километра до дома на Амелия през хладната пелена на дъждеца. Не се виждаха новинари.

Всички светлини бяха изгасени; беше почти два след полунощ. Влязох през задния вход и със закъснение си помислих, че би трябвало да позвъня предварително. Ами ако не беше сама?