Джо Холдеман - Вечният мир

Всички се придвижиха безшумно до гората и се прикриха, докато Канди и аз поехме нагоре по хълма, криволичейки между дърветата, по-далеч от храсталака.

— Куче — каза тя и мигновено застинахме на място. От мястото си малко зад нея не можех да го видя, но чрез нейните сензори подуших козината и дъха му, сетне видях размазания му образ на инфрачервения визьор. То се разбуди, чух началото на изръмжаване, което свърши с пльокването на забилата се упойваща стреличка. Беше с човешка доза; надявах се, че няма да го убие.

Веднага след кучето започваше грижливо окосената ливада зад дома на Мадеро. В кухнята светеше — лош късмет. Когато се приземявахме, къщата бе тъмна.

През затворения прозорец Канди и аз чувахме само два гласа. Разговорът беше прекалено бърз и със силен акцент, за да можем да го проследим, но тонът бе ясен — сеньора Мадеро и някакъв мъж бяха разтревожени и си шепнеха нещо.

Очакват гости , помисли си Канди.

Хайде , помислих си аз. С четири крачки Канди вече беше до прозореца, а аз — до задната врата. Тя строши с една ръка прозореца и с другата изстреля две стрелички. Аз изкъртих вратата от пантите и се озовах под дъжд от куршуми.

Двама души с автомати. Приспах ги и пристъпих към кухнята. Алармената система изви три пъти, преди да намеря цъкащото реле и да го изтръгна от стената.

Двама души, не, трима души тичаха надолу по стълбите. Димни и ГП , помислих за себе си и за Канди и пуснах две гранати в коридора. Използването на ГП — газ, предизвикващ повръщане, беше малко рисковано, тъй като „плячката“ ни бе в безсъзнание и не биваше да допуснем да го вдиша и да се задуши в собствения си бълвоч. Но тъй или иначе трябваше да действаме бързо.

Двамина се бяха отпуснали върху кухненската маса. На стената имаше разпределително табло; размазах го и всичко потъна в мрак, само Канди и аз виждахме яркочервени фигури в тъмночервена кухня.

Вдигнах Мадеро и другаря й и се запътих обратно към коридора. Но освен звуците на повдигане и повръщане дочух и изщракването на смазаните метални части на зареждано оръжие, след което изщрака и предпазителят. Прехвърлих изображението на Канди, тя протегна ръка през прозореца и събори половината стена. Покривът увисна с изскърцване и след това рухна с оглушителен трясък, но в този момент аз вече бях в задния двор с двамата си „гости“. Пуснах мъжа и взех Мадеро на ръце като бебе.

— Изчакай останалите — рекох излишно на глас.

Чухме как хора от градчето тичаха по чакълестия път към къщата, но нашите бяха по-бързи.

Десет черни великана изскочиха изведнъж от гората зад нас. Дим тук, и там, и там , помислих си. Белият дим се заиздига и ни обгърна, превърна се в непрозрачна ослепителна стена под прожекторите ни. Обърнах се с гръб към нея, за да защитя Мадеро от огъня напосоки, който блъвваха оръжия, лазери и сачмени пушки. Всички — ГП, и се разделете на две! Единайсет контейнера с газ, предизвикващ повръщане, изпльокаха едновременно; аз вече тичах в гората. Куршуми свистяха и бръмчаха напосоки над главите ни. Докато бягах, проверих пулса и дишането й — бяха нормални за обстоятелствата; потърсих стреличката в тила й. Беше паднала и кървенето бе спряло.

Остави ли бележката?

Канди си помисли: Да, на масата е, някъде под съборения покрив. Разполагахме с официално нареждане за задържането на сеньора Мадеро. То и стотина песос щяха да са достатъчни за чаша кафе, ако въобще успеехме да се изнесем.

Вече извън гората можех да тичам по-бързо. Беше ободрително да прескачаш редовете ниски кафеени храсти, макар че с някаква частица от съзнанието си винаги знаех, че лежа неподвижен в бронирана пластмасова черупка на сто мили разстояние. Чувах другите да бягат току зад мен; докато изкачвах хълма към мястото за евакуиране, чух и приглушеното съскане и прищракване на приближаващите вертолет и летящ голем.

Когато сме само ние, големите, ни вземат на скорост; просто вдигаме ръце и сграбчваме коша, който прелетява над нас. Но за вдигането на жив човек трябва да приземят вертолета, ето защо имаше и двамина летящи големи за ескорт.

Изкачих се на върха на хълма и излъчих сигнала, от вертолета ми отговориха. Останалата част от взвода дотича по двама, по трима. Дойде ми на ум, че би трябвало да извикам два ’коптера; единият да вземе останалите единайсет по обичайния начин. Опасно бе всички да се изправим на откритото дори за кратко, тъй като шумът на вертолета привлича вниманието.