Джо Холдеман - Вечният мир

— Отпървом дори не разбрах, че е загинал — рекох за пореден път. — Информацията, която постъпваше от хората ми във взвода, бе толкова силна и хаотична. От онези, чиито дубльори не загинаха веднага, а живяха няколко секунди.

— Но не би трябвало да е толкова зле, както ако си включен напълно към някого, който умира — каза Франклин. — Повечето от вас вече са го преживявали.

— Не знам. Когато някой умира в клетката, то е от инфаркт или инсулт. Не и да го разкъса експлозив. Полувключването може да предаде, да речем, десет процента от това усещане, но въпреки всичко е много болезнено. Когато загина Каролин… — прокашлях се — при Каролин бе неочаквано главоболие и в следващия миг вече я нямаше. Все едно се изключваш.

— Съжалявам много — рече Франклин и напълни чашите ни. Виното беше менте „Лафит Ротшилд“, реколта ’28-ма, най-доброто вино на века засега.

— Благодаря, оттогава минаха години. — Сръбнах от виното си, беше добро, но навярно беше извън възможностите ми да отсея истинското от ментето. — Лошото бе, наистина лошо, дето не разбрах, че е загинала. И никой от взвода не разбра. Просто си седяхме на един хълм и чакахме да дойдат да ни вдигнат. Помислих си, че е някаква повреда във връзката.

— На равнище рота са знаели — каза Марти.

— Разбира се. И, естествено, не са искали да ни кажат, за да избегнат риска от смущения при евакуацията ни. Ала когато се разкачихме, нейната клетка беше празна. Намерих една санитарка и тя ми каза, че са прегледали мозъка й и не било останало много за спасяване; вече я бяха снели за аутопсия. Марти, разказвал съм ти това неведнъж, извинявай…

Марти поклати състрадателно глава.

— И никакво прекратяване. Не ви дадоха никакъв отпуск.

— Би трябвало да ви изключат всичките, след като сте били на мястото на събитието — рече Франклин. — Могат първо да дезактивират големите, а сетне да ги евакуират. Тогава поне щеше да знаеш, преди да я отнесат.

— Не ми се мисли по въпроса.

Спомените ми за случилото се тогава бяха мъгляви. Знаеха, че сме любовници, разбира се, затова ми бяха дали успокоителни, преди да ме изключат. Голяма част от психотерапията бе просто лекуване с транквиланти, комбинирано с разговори; не след дълго вече не вземах лекарства, а Амелия зае мястото на Каролин. Поне донякъде.

Изпитах внезапната болка на разочарованието и копнежа, отчасти за Амелия след тази тъпа седмица на изолация, отчасти заради невъзвратимото минало. Никога нямаше да има втора Каролин, и то не само защото бе мъртва. Защото и тази част от мен беше също мъртва.

Разговорът се насочи към по-безболезнени теми, за някакъв филм, който никой освен Франклин не бе харесал. Преструвах се, че следя разговора. Междувременно съзнанието ми се въртеше непрекъснато около мисълта за самоубийство.

Тя никога не изплува на повърхността, когато съм включен. Може би във войската са наясно с това явление и си имат начин то да бъде потискано; аз самият съм сигурен, че съумявам да потискам тази мисъл. Дори Канди само се досещаше.

Но не мога да я тая още пет години, с всичките тези убийства и умирания. А войната нямаше да свърши.

Когато се чувствам по този начин, не изпитвам тъга. Не е толкова усещане за загуба, колкото копнеж за избавление, въпросът не е дали, а кога и как.

Предполагам, че „кога“-то ще е, след като изгубя Амелия. Единственото „как“, което ми допада, е да го направя, докато съм включен. И да прибера със себе си някой и друг генерал. Засега обаче мога да не се занимавам с точното планиране. Но знам къде живеят генералите в Портобело, в Сграда 31, и след всичките тези години, които съм прекарал включен, за мен ще е проста работа да осъществя командна връзка с онези големи, които охраняват сградата. Има начини да отвлека вниманието им за частица от секундата. Ще се опитам да не убивам кашици при влизането си.

— Ало, Джулиан! В час ли си? — викаше ми Реза от другата маса.

— Извинявай, бях се замислил.

— Ами ела тук и си мисли. Имаме един въпрос от физиката, на който Блейз не може да отговори.

Взех си питието и се преместих при тях.

— Значи не е от областта на частиците.

— Не, по-простичък е. Защо водата, която се изтича от мивката в Северното полукълбо, се върти в една посока, а в Южното — в друга?

Погледнах Амелия и тя кимна сериозно. Знаеше отговора, а и Реза навярно го знаеше. Опитваха се да ме отърват от разговорите за войната.

— Отговорът е лесен. Молекулите на водата са намагнетизирани. Винаги сочат север или юг.