Джо Холдеман - Вечният мир

Тя ми каза, че съм изкарал късмет с Парк. Той бил хоризонталната връзка, тъй че бил пряко свързан с механици от други взводове през последните три години. Останалите, освен командира на взвода, били свързани само помежду си и били доста любопитно сбирище. Пред тях Сковил би изглеждал като почитател на педровците.

Парк обичаше да убива не само хора. По време на ученията понякога прострелваше с лазера си някоя пойна птичка във въздуха, което не бе никак лесна работа. Саманта и Роуз в един глас възроптаха, когато ликвидира скитащо псе. Той язвително защити правилността на действието си, като посочи, че мястото на кучето не е в зоната ни на действие и че то би могло да е програмирано да шпионира или да е някакъв капан. Всички обаче бяхме включени тогава и аз почувствах какво изпита той, когато взе на прицел вражеската муцуна: беше си чисто и просто неприлична радост. Беше включил на максимална мощност, за да види как кучето ще се пръсне на парчета.

Последните три дена съчетаваха охраната на района с учения, тогава видях как Парк използва дечица за тренировка на мерника си. Децата често наблюдават големите от безопасно разстояние, не ще и дума, че някои после разказват на татко, който пък докладва в Коста Рика. Но повечето от тях са просто деца, омагьосани от машините, омагьосани от войната. Навярно и аз съм преминал през тоя стадий. Спомените ми отпреди единайсет или дванайсетгодишна възраст са толкова смътни, че сякаш не съществуват; това се дължи на страничния ефект от инсталирането на жака, който се проявява при една трета от нас. Пък и на кого са му притрябвали детски спомени, когато настоящето е толкова забавно…

Всички преживяхме достатъчно вълнуващи мигове миналата вечер. Изстреляни бяха едновременно три ракети: две откъм морето, а една — като примамка — летеше над върхарите, пусната от балкона на висока сграда в края на града.

Двете, които идваха от морето, бяха в нашия сектор. Съществува автоматична защита против подобно нападение, но ние я дублирахме.

Веднага щом чухме експлозията — „Алфа“ свали ракетата в другия край на лагера, — потиснахме естествения импулс да погледнем натам и се обърнахме в противоположната посока. Двете ракети се появиха мигновено, скришно, но достатъчно ярки в инфрачервения визьор. Противовъздушният бараж се изпречи насреща им, а ние ги зачесахме с тежките си куршуми, когато стигнаха до него. Две тъмночервени огнени кълба все още тлееха внушително на фона на нощното небе, когато двойка летящи големи изреваха към морето да търсят платформата, от която бяха изстреляни.

Времето ни за реагиране бе много кратко, но не поставихме някакъв рекорд. Парк, разбира се, стреля пръв, 0,2 секунди преди Клод, което му донесе поредната доза самодоволства. Всички ние имахме хора в подготвителните кресла, тъй като това бе за нас последният ден, а за смяната ни — първият; получих объркан въпрос от дубльора на Парк, посредством моя дубльор: На това момче да не му има нещо?

Просто един добър войник , отвърнах аз, уверен, че ще разберат какво искам да кажа. Инстинктът за убиване у моя дубльор Ву не беше по-силен от моя.

Оставих пет голема за охрана на района, а с другите петима отидохме до брега, за да огледаме останките от ракетите. Нищо изненадващо. Бяха RPB-4, тайванско производство. Щеше да последва протестна нота, отговорът щеше да е оплакване от очевидната кражба.

Но ракетите бяха само за отвличане за вниманието.

Времето за истинското нападение бе изчислено доста точно. Оставаше по-малко от час преди края на смяната.

Доколкото можахме после да го възстановим по записи, планът бе съчетание на търпение и внезапна, отчаяна сила. Двамата бунтовници, които го осъществиха, са работили от години по доставките на храна за Портобело. Те влязоха във фоайето, прилежащо на съблекалнята, за да подредят масите, към които повечето от нас се втурваха след края на смяната. Но под количките си бяха прикрепили картечни пистолети и две картечници. Имаше и трети човек, който прекъсна оптичния кабел, чрез който командването получаваше картина от фоайето и съблекалнята; него изобщо не го заловиха.

Така двамата получиха около трийсет секунди („някой се е препънал в кабела“), извадиха оръжията си и влязоха през незаключените врати между фоайето и съблекалнята и между съблекалнята и „Оперативна“. Прекрачиха прага на „Оперативна“ й започнаха да стрелят.

Записите показват, че са останали живи 2,02 секунди след отварянето на вратата, през което време са изстреляли 78 20-калиброви едри сачми. Не нараниха никого от нас, които бяхме в клетките, тъй като за това са нужни бронебойни куршуми, че и нещо повече, но убиха десетима от механиците, които загряваха за поемане на смяната, и двама от техниците, които се намираха зад ужким бронирано стъкло. Кашикът, който дремеше около нас в бронирания си костюм, се събуди и ги изпепели. Боят бе от най-близко разстояние, така че той получи четири преки попадения. Не пострада, но ако бяха улучили лазера му, щеше да се наложи той да залегне и да влезе в ръкопашна схватка. Тогава те биха получили време да унищожат и нашите „черупки“. Двамата разполагаха с по пет пластични експлозива, прикрепени със скоч към телата им под ризите.