Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

Маскул отвори очи. Слабата светлина на Алппен както и преди огряваше плаващия остров. До него стоеше Краг, но Гагнет беше изчезнал.

— Как се нарича този океан? — обади се той, изговаряйки с мъка думите.

— Океанът на Суртур.

Маскул кимна и остана смълчан, захлупил лице в шепи.

— Къде е Найтспор? — попита внезапно той.

Краг се наведе към него и със сериозно изражение на лицето заяви:

— Ти си Найтспор.

Умиращият притвори клепачи и се усмихна. След малко ги отвори бавно и промълви:

— Кой си ти?

Краг мълчеше мрачно.

Свирепа болка преряза сърцето на Маскул и той умря начаса.

Краг обърна глава настрани и рече:

— Най-после нощта наистина свърши, Найтспор… Съмна се.

— Защо беше нужно всичко това? — попита Найтспор, загледан дълго и съсредоточено в тялото на Маскул.

— Попитай Кристалния — отвърна рязко Краг. — Неговият свят не е шегичка. Хватката му е желязна, макар моята да е още по-силна… Маскул беше негов. Найтспор обаче е мой.

Мъглата се сгъсти толкова, че двете слънца съвсем изчезнаха и стана тъмно като в рог. Найтспор не виждаше дори спътника си. Водата плискаше тихо около острова-сал.

— Каза, че нощта свърши — обади се Найтспор, — но още е тъмно. Мъртъв ли съм или съм жив?

— Още сме в света на Кристалния, макар вече да не му принадлежиш. Приближаваме Муспел.

Найтспор усети силно безмълвно туптене във въздуха — ритмично пулсиране в четири такта.

— Барабанът! — възкликна той.

— Разбираш ли ударите или си ги забравил?

— Почти ги разбирам, само че съм съвсем объркан.

— Кристалния е забил много дълбоко ноктите си в духа ти — рече Краг. — Ударите идват от Муспел, а ритъмът им преминава през атмосферата на Кристалния. Той обича да казва, че същността на звука е в ритъма, но за мен ритъмът е само глупаво, убийствено и скучно повторение.

— Спомням си — промълви Найтспор, гризейки нокти в тъмното.

Пулсирането се чуваше все по-ясно и звучеше като далечно барабанене. Някъде отдалеч, право пред тях проблесна малко петно от странна светлина и слабо озари полюляващия се остров и гладката, почти огледална морска повърхност.

— Всички ли хора успяват да избягат от отвратителния свят или сме само единици? — попита Найтспор.

— Ако всички успяваха, нямаше да се потя толкова, драги… — отвърна Краг. — Там ни чакат тежката работа, тревогите и опасността от пълна смърт…

Сърцето на Найтспор се сви.

— Още ли има?

— Стига да пожелаеш, свършваме. Вече премина всички препятствия. Нима ще се откажеш сега?

Ударите на барабана станаха по-силни и болезнени. Формата на тайнствената светлина се очерта като малко правоъгълно петно върху огромната стена на нощта. Найтспор съзря в него суровото каменно лице на Краг.

— Не съм готов за ново раждане — рече Найтспор. — Дори ужасът от смъртта бледнее пред това.

— Трябва да избереш.

— Нищо не мога да сторя. Кристалния е всемогъщ, а аз едва се изплъзнах и спасих душата си.

— Захаросаните земни лъжи те заслепяват все още — рече Краг, — не виждаш нещата в истинската им светлина.

Найтспор не отвърна. Какво ли се опитваше да се сети? Около тях водата беше застинала безцветна и прозрачна, сякаш не беше течност. Трупът на Маскул беше изчезнал.

Ударите на тъпана вече отекваха с метален звън. Правоъгълното петно от светлина нарасна и заблестя все по-ярко и неистово. Мракът се сгъсти като огромна, черна стена без начало и край.

— Действително ли се приближаваме към стена? — учуди се Найтспор.

— Скоро сам ще разбереш. Това, което виждаш пред теб, е Муспел, а светлината е входът, през който трябва да минеш.

Сърцето на Найтспор затропа бясно.

— Ще забравя ли всичко? — промълви той.

— Не, ще си спомняш.

— Ела с мен, Краг, иначе ще се изгубя.

— Аз нямам работа там вътре. Ще те чакам отвън.

— Отново ли се връщаш в битката? — попита Найтспор, хапейки пръстите си.

— Да.

— Не смея сам.

Оглушителният тътен на ритмичното барабанене кънтеше като същински удари, сипещи се върху главата му. Изумителните блясъци го заслепяваха, но същевременно по някакъв свой си начин не излъчваха истинска светлина, а грееха с чувство, което се възприемаше като светлина. Двамата се приближаваха към тъмната стена, право към светлото петно, носени от течението на гладката като стъкло вода, чието ниво се бе изравнило с прага.

Шумът ги оглуши, вече не можеха да разменят нито дума.

След няколко мига се озоваха пред вратата. Найтспор се обърна с гръб и закри очи с длани, но светлината и така го заслепяваше. От страстните чувства тялото му сякаш се уголеми и при всеки страховит удар потреперваше.