Энди Вейр - Марсианецът

Не е трудно да си направиш секстант. Нужни са ти тръба, през която да гледаш, канап, тежест и нещо разграфено. Спретнах го за по-малко от час.

И така, всяка нощ излизам с импровизирания си секстант и намирам Денеб в небето. Глупаво е, като си помисли човек. Стоя си на Марс с космически скафандър и определям местоположението си с инструмент от шестнайсети век. Но се получава!

Дължината е друга работа. Най-ранните способи за откриване на географската дължина са изисквали да знаеш точното време, след което да го сравниш с позицията на слънцето в небето. Най-голямата трудност по онова време е била да измислят часовник, който да работи на кораб (часовниците с махало не работят там). Най-големите учени на онази епоха си блъскали главите по въпроса.

Аз, за щастие, разполагам с точни часовници. Само пред погледа ми в момента има четири компютъра. А имам и Фобос.

Фобос е нелепо близо до Марс и обикаля планетата за по-малко от един марсиански ден. Движи се от запад на изток (за разлика от слънцето и Деймос) и залязва на всеки единайсет часа. И както може да се очаква, пътува по напълно предсказуем маршрут.

Всяко денонощие се размотавам в продължение на тринайсет часа, докато чакам соларните клетки да заредят батериите. Фобос гарантирано залязва поне веднъж за това време. Отбелязвам си часа на залеза, после включвам данните в една гадна формула, която сам си измислих, и така определям географската си дължина.

Накратко, за да определя дължината, Фобос трябва да залезе, а за да определя ширината трябва да е нощ, за да видя Денеб. Тази система изисква доста време, ще кажете. Но пък аз я използвам само веднъж на денонощие. Определям координатите си, когато съм спрял, и коригирам прехода си за следващия ден според тях. Нещо като приблизителни преходи с постъпателни корекции. Но засега работи добре.

Минди Парк увеличи най-новата сателитна снимка. Имаше чувството, че вече може да го прави и насън. Лагерът на Уотни се виждаше в центъра на изображението. Подредил беше соларните клетки в кръг. Винаги ги подреждаше така.

Спалнята беше надута. На снимката беше отбелязан часът на заснемане — по обяд местно време. Минди бързо откри доклада му. Уотни винаги го подреждаше близо до марсохода, когато имаше достатъчно камъни наоколо, обикновено от северната му страна.

За да пести време, Минди беше научила морзовата азбука — така не се налагаше всяка сутрин да проверява символите поотделно. Отвори пощата си и написа имейл до растящия списък с хора, които искаха да получат информация за всекидневните послания на Уотни.

„НАПРЕД КЪМ ЗАВЕТНИЯ ДЕН 495.“

Минди свъси вежди и добави:

„Бележка: 5 дни до навлизане в Бурята Тау.“

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 466

Добре си бях в долината Моурт. Уви, вече съм в Арабия Тера.

Току-що съм навлязъл в нея, ако изчисленията ми за географската ширина и дължина са правилни. Но Дори и без математиката, промяната в терена се вижда с просто око.

През последните два дни почти постоянно пътувах под наклон, нагоре по задната стена на долината Моурт. Наклонът не беше голям, но затова пък бе постоянен. Вече съм на много по-голяма височина. Ацидалийската равнина (където зарязах самотния Подслон) е на три хиляди метра под нулевата точка, а Арабия Тера — само на петстотин под него. Което означава, че съм се изкачил с два километра и половина по вертикалата.

Сигурно се чудите какво е нулева точка? На Земята това е морското равнище. Очевидно е, че няма как да е същото на Марс. Умните глави в лабораториите на правителствените агенции се събрали и решили, че за Марс нулевата точка ще е там, където атмосферното налягане е равно на 610.5 паскала. Това е на около петстотин метра по-високо от настоящата ми позиция.

Сега вече нещата с навигацията стават трудни. Докато бях в Ацидалийската равнина, лесно коригирах отклоненията от курса — изчислявах правилната посока и тръгвах натам. По-късно, в долината Моурт, просто следвах каньона по липса на друг избор.

Сега съм в по-неприятен квартал. От онези квартали, където си заключваш вратите на марсохода и никога не спираш напълно при завоите. Е, не е точно така, но идеята е, че тук отклонението от курса е нещо лошо.

Арабия Тера е пълна с огромни кратери, които трябва да заобикалям. Всичко зависи от навигацията, ако объркам нещо, ще се озова на ръба на някой от въпросните кратери. Не мога просто да се спусна по едната му стена и да се изкатеря по другата. „Катеренето“ гълта страшно много енергия. По равен терен мога да изминавам деветдесет километра дневно. По наклон ще е чудо, ако измина и четиресет. Освен това карането по наклон е опасно. Една грешка и марсоходът може да се катурне. Дори не искам да мисля за това.