Роберт Догерти - Зона 51

Не беше съвсем ясно кой е написал тези редове. Съдейки по езика, на който бяха написани, и общия вид на пергамента, документът датираше отпреди триста години.

Една от свещите угасна. Мерлин се надигна бавно, протегна се и отново се наведе над масата. Той взе една от горящите свещи и напусна стаята, куцукайки. Свърна в тунела, който водеше към голямата пещера. Светлината на свещта се увеличи хилядократно, отразявана в кристалните стени на пещерата.

В средата на помещението от пода стърчеше червен кристал, от който се подаваше Екскалибур, прибран в своята ножница. Както бе правил много пъти досега, Мерлин докосна с ръка дръжката. Почувства познатите странни тръпки, които преминаха през пръстите му и продължиха нагоре към рамото и после към гърдите.

Цар между хората.

По бузата му се търкулна сълза. Мерлин нямаше син. Вече нямаше. Само преди седмица бе получил писмо от малкото селце, където живееха жена му и синът му. Синът му бил мъртъв, това бе всичко, което успя да разчете сред разкривените драскулки в писмото, оставено от жена му.

Мерлин тръгна веднага. Когато пристигна в селцето, синът му вече бе погребан, а жена му бе на път да го последва. Мерлин знаеше, че е последният от своя род. Напътствията, които бе получил от баща си, включваха и тази възможност. При подобно положение можеше да направи две неща — да се ожени отново с надеждата да му се роди син, или да намери и да вземе при себе си някое сираче.

Но каква полза?

Каква полза да обрече едно живо същество да прекара целия си живот заровено сред книжа под земята? Ами ако никога вече не пристигне доклад? Ако не са останали други Наблюдатели? Краят му ще е същият — в гроб на склона на хълма.

Но дори да съществуват Наблюдатели, каква полза от тях? Светът бе място, изпълнено с отчаяние и смърт.

Цар между хората. Възможно ли бе животът да бъде като в Атлантида, но без аирлианците? Отговорът се криеше в онзи пергамент. Мечът можеше да превърне един човек в господар.

В крал.

Мерлин положи и другата си ръка върху меча. Той стисна дръжката и бавно извади меча. Острието заблестя с ярко сияние.

Нищо не се случи.

Не и в пещерата на хълма Авалон.

Планината Арарат

В сърцето на кораба-майка, скрит дълбоко в недрата на планината Арарат, кървавочервената пирамида на Главния страж изведнъж се пробуди. Повърхността й започна да пулсира от бликаща енергия, освободена след задействането на контролния ключ — Екскалибур.

Първото, което направи машината, бе да се свърже с подчинените си стражи. А те на свой ред събудиха онези, които трябваше да събудят.

Планината Синай

Сянката на Аспасия не помръдна, когато похлупакът на хибернационния цилиндър се повдигна. Той се досети инстинктивно, че събуждането му е преждевременно. Миг по-късно мигаща червена светлина потвърди подозренията му. Нещо се беше случило. Нещо, което изискваше неговата намеса.

Но Сянката на Аспасия не бързаше да излезе от цилиндъра. Почти сигурен бе, че каквото и да е станало, няма да е за добро. До този извод бе стигнал отдавна, докато наблюдаваше развоя на събитията. Имаше чувството, че краят му е предопределен — от други, не от него самия. В най-добрия случай Аспасия щеше да позволи на Сянката да се възползва от чудодейната сила на Граала и щеше да му предложи място в съвета. В най-лошия — и най-вероятния случай — просто щеше да се отърве от него като инструмент, който си е свършил работата и вече е безполезен.

Надигна се и опита да прогони тези мрачни мисли. Навлече дебело вълнено наметало и напусна помещението. Спусна се по стълбището към подземието, където се намираше стражът компютър.

Още с влизането в подземието Сянката на Аспасия се досети какво е станало: златистата повърхност на компютъра пулсираше. Той се приближи към машината и опря длани в нея.

Главният страж беше активиран. А това означаваше, че някой е извадил Екскалибур от ножницата. През стотици хиляди години войни срещу Гъмжилото аирлианците бяха изгубили много светове и кораби. Стражи компютри, включително и такива, които управляваха цели системи, също бяха попадали в плен. Тъкмо по тази причина аирлианците се бяха научили да вземат предпазни мерки. Мечът излъчваше код за достъп, който позволяваше да се активира Главният страж и да се осъществява връзката му с подчинените компютри. Но ножницата екранираше този код и по такъв начин държеше Главния страж изключен. Освен това в меча бе вграден втори обезопасяващ механизъм, който можеше да предизвика изтриване на цялата памет на Главния страж и подчинените му компютри и да ги изключи завинаги. Този унищожителен код не беше прехвърлен от Аспасия на неговата Сянка.