Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

Неколцина от рицарите бяха отправили взор на изток, към Камлан, откъдето бяха дошли. Малко след раняването на краля неговите довереници, известни като рицарите на Кръглата маса, положиха Артур на носилка и го отнесоха далече от бойното поле — както бяха постъпили и сподвижниците на Мордред със своя водач. А битката продължаваше с нестихващо ожесточение, докато накрая цялото тресавище се изпълни с трупове. Малцина бяха оцелелите и от двете страни, когато всичко приключи. Много битки бяха виждали рицарите, ала нито една чак толкова кървава, дори когато се сражаваха срещу дивите шотландци от севера. Но днес нямаше милост, ранените бяха доубивани на място, лишените от доспехи оръженосци — посичани на късове, окованите в тежки брони рицари — поваляни на земята и стъпквани безжалостно с копита, удряни с брадви и мушкани с копия през отворите на шлемовете или процепите под мишниците.

Никой на хълма не знаеше кой е победителят в битката и дали войната е свършила. От бойното поле така и не пристигна вестоносец с послание за победа или поражение.

Рицарите усещаха, че скупчващите се в небето над тях оловносиви облаци ще доведат със себе си буря, но какво вещаеше тя не знаеше никой, а Мерлин го нямаше, за да разчете небесните знаци. Магьосникът бе изчезнал загадъчно в деня преди сражението и сега мнозина проклинаха името му. Повечето от тях си даваха сметка, че епохата на Камелот е безвъзвратно отминала и скоро в Англия отново ще властват невежи варвари.

Воините се извърнаха изненадано, когато масивната дървена врата в стената на манастира се отвори със скърцане. Бяха тропали продължително на същата тази врата малко след като пристигнаха, но без резултат. И ето че сега на прага се изправи човек, озарен от идещата зад него светлина. Беше облечен с черно расо, косите му бяха докоснати от среброто на времето, оставило своя неумолим отпечатък върху сбръчканото му лице. Старецът дишаше тежко, сякаш идеше отдалеч. И макар в изгърбената му фигура да не се спотайваше заплаха, рицарите неволно отстъпиха, когато им даде знак да му сторят път до мястото, където бе положен Артур.

— Да не си Кралят на рибарите? — попита Парсивал. Той беше най-дръзкият сред тях и най-привързаният към краля. Ризницата му бе опръскана с кръв и покрита с белези от многобройните удари, кръв се стичаше и по лявата му ръка, където го бяха пронизали с нож. С дясната ръка продължаваше да стиска дръжката на меча, сякаш още се кореше, задето не бе отбил удара, повалил неговия крал. Той беше едър мъж, невисок, но плещест, с черна, залепнала на челото коса. Тъничка червена линия прорязваше бузата му на мястото, където го бе близнало вражеско острие.

— Не съм крал — отвърна непознатият.

— Монах ли си тогаз? — настояваше Парсивал с безпокойство, задето бе допуснал стареца толкова близо до умиращия крал.

— И тъй можеш да ме наречеш.

Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и увесената на шията верига.

— Облечен си като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?

— Моите предци — заговори спокойно непознатият, — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.

— Тогава сигурно си друид! — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.

— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.

— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал.

Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата и надничаха към бойното поле с надеждата да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.

— Лечителите, както вие им казвате, мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.

— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.

— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, по който само той ще разбере.

— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.

— Ти го доведе тук, остави на мен да свърша каквото е необходимо — сопна се монахът, вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.