Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

— Ето, там. Виждаш ли? Светлините. Онези нещастници долу, при „кутията“, често бъркат светлините на самолетите с НЛО. Особено малко преди кацане, когато самолетът сякаш увисва неподвижно над земята.

— Това да не е боингът, за който говореше? — попита Симънс.

Франклин се изкиска нервно.

— Не, друг е. — Самолетът се извиси над главите им и изчезна отвъд Бялата планина, където щеше да кацне. След тридесет секунди се появи още един, по същия маршрут. — Това са транспортни самолети. Като гледам размерите, може да са С-130 „Херкулес“. Имат турбовитлови двигатели. Сигурно карат нещо. Почти всичко в Зоната идва по въздуха.

Шумът от двигателите премина в по-висока октава, но само след няколко минути всичко утихна.

Франклин протегна ръка.

— Фотоапаратът.

Симънс се поколеба. Беше привикнал с минолтата с телескопичен обектив, висяща на шията му, също колкото и с дрехите си.

— Нали се разбрахме — добави Франклин. — Ако ни спипа шерифът, ще си имаме далеч по-малко неприятности. Вече ти показах моите снимки на комплекса. Правил съм ги през деня, с по-добра камера от твоята. Доста по-качествени са и от най-добрите снимки, които могат да излязат нощно време, пък макар и със специален филм, и с продължителна експозиция.

Симънс свали фотоапарата, но липсата на привичната му тежест кой знае защо усили раздразнението му. Никак не му се нравеше идеята да плаща на Франклин за снимки, които би могъл да направи сам. Ами ако изникне нещо интересно? Франклин бе прибрал своя апарат в раницата още на тръгване. Не че не го разбираше, Франклин си връзваше гащите в случай че ги спипат, а освен това разчиташе да припечели някой долар отгоре, като продава собствените си снимки. Симънс му подаде минолтата и младежът я заключи в багажника. После се усмихна доволно — зъбите му се белнаха на лунната светлина — и попита:

— Готов ли си?

— Напълно — кимна Симънс.

— Да вървим тогава. — Франклин пое с пълни гърди няколко пъти въздух и закрачи към една цепнатина в планинския склон, по която се заизкачва нагоре. Симънс го последва, а тежките му обувки вдигаха неприятно висок шум в тишината.

— Дали не са ни засекли? — попита той.

Франклин сви рамене, но движенията му почти се губеха в мрака.

— За детекторите поне знаем със сигурност. Ако из храсталаците са дебнели рейнджъри и са ни видели да минаваме с колата, шерифът ще долети до половин час. Отгоре ще зърнем светлините от колата му. Рейнджърите, които отговарят за охраната на външния периметър на комплекса, също ще се прехвърлят от тази страна на планината, за да проверят дали нямаме фотоапарати. Затова те накарах да го оставиш. Това, че не сме видели никого, не значи, че нас не са ни засекли. Но ако сме се промъкнали незабелязано, ще можем да останем през цялата нощ на върха.

— Ами военните няма ли да се ядосат, че си им бърникал по апаратурата?

— Знам ли? — изхили се Франклин отново и това още повече усили раздразнението на Симънс. — Бас държа, че ще е тъй, ако разберат, че съм аз. Но няма как да узнаят. Не се притеснявай, тук все още сме на общинска земя, тъй че няма какво да ни пука. Пък и с шерифа си имаме някои джентълменски уговорки. Миналата година базата закупи голяма част от земята, но от тук все още може да се наблюдава пистата, без да се навлиза в забранената територия. Само снимки не може да се правят, вече ти казах. Ония долу останаха при „кутията“, защото не искат да си имат излишни разправии, но няма нищо незаконно в това да изкачваме планината… Само че скоро и тук ще забранят достъпа — добави задъхано Франклин. — Военните са намислили да сложат ръка и на това местенце. Направят ли го, вече няма да има откъде да се гледа към езерото. Дори и птичка няма да може да прехвръкне, камо ли самолет. В началото на тази година купиха доста земя ей там, на север — Франклин посочи с ръка. — Преди ходех да зяпам оттам…

Франклин подаде ръка на Симънс, докато прехвърляха една скална цепнатина почти под самия връх.

— Искаха да закупят всичко наоколо, но съществуват ограничения, отвъд които въпросът отива на високо, тъй че ще изчакат следващата година, за да им дойде редът. Ей така настъпват, парцел по парцел.

Симънс имаше желание да го поразпита още малко, но беше прекалено задъхан, за да говори.

— Ще катерим още двеста-триста метра — поясни Франклин.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 143 часа и 37 минути

До подземната стая, с размери двадесет на тридесет метра, можеше да се достигне само през грамадните хангари, изсечени в скалния склон на Планината на конярите, откъдето право надолу се спускаше просторен, товарен асансьор. Стаята беше наречена Кубът от хората, които работеха в нея — единствените, които знаеха за съществуването й, освен членовете на „Меджик-12“, наблюдаващият комитет за целия проект в „Дриймленд“. Кубът беше далеч по-лесно в разговорната реч, отколкото официалното название: командно-контролна централа или съкратената форма К 3, или К на куб [2] На английски Command and Control Central — и трите думи се изписват с С, оттам и С 3 . (Б.пр.) .