Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

Франклин претича до единия край на пътя, изгуби се за малко в мрака, сетне сянката му пресече отпред и потъна от другата страна. Когато след няколко минути се върна, държеше четири дълги, зелени пръчки.

— Антените на детекторите — обясни той. — Открих ги миналия месец. Все се чудех как така рейнджърите ме надушват толкова бързо. Подкарам ли надолу по този път и цъфват до двадесетина минути. После викат шерифа и се почва разправията.

— И как откри детекторите? — попита Симънс, докато проверяваше скришом дали миниатюрният касетофон под дрехите му записва.

— Използвах радиоприемник, за да прегледам всички честоти. Приближих се, включих го и не след дълго улових нещо, което предаваше постоянно. Точно на 495.45 мегахерца.

— А защо антените са четири? — попита Джони. — Две няма ли да свършат същата работа?

Франклин поклати глава.

— Разположени са на чифтове от двете страни на пътя. Така по реда на задействането им, ще могат да определят в коя посока се движиш. — Франклин говореше бързо и уверено, с очевидното намерение да блесне с познанията си.

Нямаше какво да се възрази и Симънс потъна в мълчание. За първи път, откакто се бе захванал с тази работа, си зададе въпроса дали въгленчетата от огнището, в което бърникаше, няма да се окажат прекалено горещи. Наложи се да потърси помощ, след като откри, че Зона 51 не фигурира на нито една топографска карта и всички пътища, водещи към резервата Нелис, са обозначени с грамадни, изписани с червено забрани за преминаване, придружени от какви ли не заплахи. С Франклин се срещнаха в Рейчъл, малко градче на шосе 375, което се извиваше покрай североизточната граница на резервата. Всъщност името му беше споменато от неколцина уфолози [1] Уфология — научна дисциплина, изследваща проблемите във връзка с т.нар. НЛО (неидентифицирани летящи обекти), обикновено светещи летящи тела. (Б.пр.) като човек, който единствен би могъл да го преведе до Зона 51, мястото, над което бе прелитал пилотът на Ф-15 по време на мистериозния инцидент от записа.

Симънс не беше изненадан, когато откри, че Франклин е млад, брадат мъж, който приличаше по-скоро на романтично настроен колежанин, отколкото на опитен водач към вътрешността на строго засекретени военни обекти. Обитаваше мъничка, невзрачна къщурка и два пъти месечно издаваше на собствени разноски брошурка с новини за НЛО-ентусиасти. Франклин остана очарован, след като зърна журналистическата карта на Симънс и научи някои подробности от кариерата му. Най-сетне някой, който може да разгласи авторитетно всичко, което толкова години го е вълнувало. Той обеща, че ще отведе журналиста толкова близо до Зона 51 — кодовото название на военния комплекс край Езерото на конярите — колкото не е и мечтал.

Отначало Симънс се чудеше дали Франклин не е онзи тайнствен „Капитан“, изпратил му писмото и записа, но накрая се отказа от тази идея. Младежът не изглеждаше способен на подобно лукавство, а и бе проявил неподправена изненада, когато Симънс му се представи.

Само преди двадесетина минути бяха минали край „пощенската кутия“, където бяха паркирани две коли и един микробус. Наредените край пътя „уфолози“ ги изпратиха с възторжени ръкомахания, докато джипът се отдалечаваше. „Кутията“ — разкривен, ръждясал контейнер, забравен незнайно от кого — беше последното безопасно място, откъдето можеше да се наблюдава небето над Зона 51. Никой от зяпачите не остана изненадан от наглостта на Франклин, изглежда бяха свикнали да го виждат как продължава навътре в забранената зона.

Франклин включи на първа и продължи бавно още стотина метра.

— Детекторите долавят вибрации от преминаващи превозни средства, но не се задействат от хора или животни. След това предават информацията на оператор, който алармира охраната. Обаче онемяват, като им махнеш антените. Вече сме извън обхвата им. След минутка се връщам. — Той скочи от колата и изтича обратно да завинти антените по местата им.

Продължиха още няколко километра надолу по пътя, сетне Франклин отби към основата на стръмен хълм, издигащ се право на запад като солидна, непроницаема стена. Намираха се в подножието на Бялата планина.

— Взе да застудява — промърмори Франклин и затършува отзад, където бе метнал раницата си. Симънс също нахлузи пуловера, който бе решил да вземе в последния момент.

И двамата подскочиха, изплашени от ниския тътен, долетял откъм хоризонта на изток. Шумът нарастваше, Франклин посочи с ръка.