Брендон Сандерсон - Към звездите

— Щях да го направя след малко.

— Да, бе — отвърна Еф Ем. — Затова си изключи приемника, за да не може Джорген да ти крещи.

— Не беше изключен — отвърнах. — Просто Ем-бот прихващаше съобщенията.

— Джорген много мрази да говори с мен! — заяви ентусиазирано Ем-бот. — Знам го от начина, по който ми го казва!

— Да, добре, врагът се оттегля — изтъкна Еф Ем. — А ти имаше късмет, че вече бяхме тръгнали насам, за да помогнем, още преди да решиш да признаеш, че си в беда.

Аз все още бях потънала в пот — сърцето ми препускаше, ръцете ми бяха хлъзгави — докато включвах отново щита си, след това обърнах кораба и се отправих към другите два. Минах покрай останките от кораба, който бях уцелила. Той продължаваше да се движи с приблизително същата скорост както когато го поразих. Това бе космосът.

Корабът се беше разполовил, вместо да експлодира, и аз усетих студена тръпка, когато забелязах трупа на вражеския ас. Тумбеста извънземна фигура. Може би защитният костюм, който го защитаваше от вакуума…

Не. Когато преминах покрай него, видях, че защитата се е скъсала по време на попадението. Създанието вътре приличаше на дребен, двукрак рак — с източено тяло, синьо, с черупка на корема и лицето. Бях виждала някои от тях да пилотират совалки близо до космическата станция, която се намираше по-нависоко в космоса и наблюдаваше Метален рой отдалече. Това бяха нашите тъмничари и макар според откраднатите данни тези ракоподобни създания да се наричаха варвакс, повечето от нас все още ги наричаха креляни — макар да знаехме, че това е акроним на някакъв език на Върховните за фраза, свързана със задържането на хората на планетата, а не истинското име на расата им.

Този бе съвсем мъртъв. Течността, която изпълваше защитата му, се беше разляла в нищото, първо бе кипнала, готова да експлодира, след това беше замръзнала в твърди изпарения. Странна работа беше космосът.

Впих поглед в тялото, намалих скоростта на Ем-бот и затананиках тихо песен на прадедите си. Викингска песен за мъртвите.

Би се добре , помислих си аз за отлетялата душа на крелянина. Наблизо някои от спасителните ни кораби приближиха оттам, откъдето бяха наблюдавали битката на сравнително безопасно място близо до планетата. Винаги изтегляхме крелянските кораби, най-вече онези с живи пилоти. Така имахме шанс да се сдобием със счупен хипердрайв на Върховните. Те не пътуваха с помощта на умовете на пилотите. Притежаваха истинска технология, която им позволяваше да се придвижват между звездите.

— Пумпал? — повика ме Кималин. — Идваш ли?

— Да — отвърнах. Обърнах се, изравних се с нея и Еф Ем. — Ем-бот? Как преценяваш качествата на този пилот?

— Много близки до твоите — отвърна Ем-бот. — А корабът им беше с по-напреднала технология от онова, с което сме се сблъсквали досега. Ще бъда напълно откровен, Спенса — най-вече, защото съм програмиран така, че не мога да лъжа, — мисля, че тази битка можеше да се развие както в твоя, така и в негова полза.

Кимнах, без да изпитам нищо. Бях на едно ниво с този ас. От една страна, беше приятно потвърждение, че уменията ми не бяха свързани единствено със способността да се докосвам до нищото. Сега обаче, докато излизах от транса — изпитах странното чувство на неудовлетворение, което следваше битката — усетих необичайна тревога. През всичкото време, докато се биехме тук, бяхме видели едва шепа от черните кораби с живи пилоти.

Ако креляните наистина искаха да ни убият, защо ще изпращат толкова малко асове? И… това ли бе най-доброто, на което са способни? Аз бях добра, но летях по-малко от година. Откраднатата информация разкриваше, че враговете ни всъщност са необятна галактическа коалиция от стотици планети. Те със сигурност имаха достъп до пилоти, които бяха по-добри от мен.

Имаше нещо в тази работа. За всяка отделна битка креляните не изпращаха повече от стотина дронове срещу нас. Сега, когато битките се водеха на по-високо, бяха променили нещата и корабите им бяха към сто и двайсет… въпреки това броят им си оставаше малък на фона на коалицията им.

Какво всъщност ставаше? Защо продължаваха да се въздържат?

С Кималин и Еф Ем се присъединихме към останалите бойци. ЗСД ставаха все по-силни. Днес изгубихме един-единствен кораб, докато в миналото губехме по шест, дори повече във всяка битка. И набирахме инерция. През изминалите два месеца бяха готови първите кораби, създадени с помощта на технологията от Ем-бот. Беше минала едва половин година след жертвите, които дадохме в Битката на Висина две, но самочувствието, което добивахме — и фактът, че пилотите ни оцеляват по-дълго, за да успеят да усъвършенстват уменията си, — ни вдъхваше нови сили всеки ден.