Брендон Сандерсон - Към звездите

Оставих инстинктите ми да поемат и направих сложна серия от защитни маневри. Рефлексите ми, тренирани в битки, се смесиха с вродената ми способност да чувам заповедите за дроновете, да маневрирам с кораба без специфични съзнателни инструкции.

Сайтоничната ми способност идваше от семейството. Прародителите ми я бяха използвали, за да превозват древния звезден флот из галактиката. Татко бе притежавал тази способност и врагът я беше използвал, за да го убие. Сега аз я използвах, за да остана жива.

Реагирах преди креляните, някак успявах да откликна на заповедите, осмислях ги дори по-бързо от дроновете. Когато те атакуваха, аз вече лавирах между изстрелите с деструктори. Стрелках се между тях, след това включих ОМП и свалих щитовете на всички наоколо.

Както бях в състояние на пълна концентрация, пет пари не давах, че ОМП свали и моя щит. Нямаше значение.

Изстрелях светлинното копие и енергийното въже наниза един от вражеските кораби, свърза го с моя. След това използвах разликата в инерцията ни, за да завъртя и двамата, което ме изстреля зад групата беззащитни кораби.

Заря от светлина и искри се пръсна в празнотата, когато унищожих два от дроновете. Останалите креляни се пръснаха като селяни пред вълк в една от приказките на бабчето. Сред корабите от засадата се възцари хаос, когато набелязах два кораба и се прицелих в тях с деструктори — унищожих единия, докато част от ума ми следеше заповедите, които се подаваха на останалите.

— Не спирам да се чудя, когато го правиш — прошепна Ем-бот. — Ти интерпретираш данните по-бързо от моите предвиждания. Струваш ми се почти… с нечовешки качества.

Стиснах зъби, стегнах се и завих с кораба, подадох мощност след дрон, който се отделяше.

— Между другото, исках да го кажа като комплимент — заяви Ем-бот. — Не че има нещо нередно с хората. Намирам крехките им, емоционално нестабилни, нерационални натури много симпатични.

Унищожих дрона и по корпуса ми пламнаха отблясъци от огнената смърт. След това се проврях точно между изстрелите на двама други. Въпреки че крелянските дронове нямаха пилоти на борда, на част от мен ѝ беше мъчно за тях, че ме обстрелват — сила, която не можеше да бъде спряна, непозната, която не играеше по същите правила, които познавахме ние.

— Най-вероятно — продължи Ем-бот, — защото гледам на хората, както съм програмиран. Слушай, това не е по-различно от инстинкта, който кара майката птица да обича кривите изродчета без пера, които е снесла, нали?

Нечовешки.

Стрелках се настрани, избягвах унищожителната огнена сила, стрелях и рушах. Не бях съвършена; понякога не се прицелвах точно и пропусках. Но имах предимство.

Върховните — и техните слуги креляните — очевидно знаеха, че трябва да наблюдават хора като мен и баща ми. Техните кораби бяха вечно на лов за представители на човешката раса, които летяха твърде добре или реагираха прекалено бързо. Бяха опитали да контролират ума ми, като се възползваха от слабост в таланта ми — същото, което бяха сторили с татко. За щастие, аз си имах Ем-бот. Неговите по-съвършени щитове филтрираха техните ментални атаки и същевременно ми даваха възможност да чувам вражеските нареждания.

Всичко това бе причината за един непонятен въпрос.

Какво представлявах аз?

— Щях да се чувствам много по-добре — рече Ем-бот, — ако имаше шанс да върнеш щита.

— Няма време — отвърнах. Щяха да ни бъдат нужни цели трийсет секунди без контрол над полета, за да го направя.

Предостави ми се нов шанс да обърна към главната битка, да изпълня плана, който сама бях предложила. Вместо това завих, след това включих на свръхскорост и се насочих обратно към вражеските кораби. Гравитационните капацитатори поеха значителен процент от джи форса и не позволиха да бъда размазана на седалката, въпреки това усетих как се лепнах за облегалката, кожата ми сякаш се разтегна и тялото ми натежа. Под крайното въздействие на джи форса имах чувството, че съм остаряла поне със сто години за нищо и никаква секунда.

Полетях напред и стрелях по останалите крелянски дронове. Напрегнах странните си умения до крайност. Изстрел на крелянски разрушител одраска купола на кабината и беше толкова ярък, че остави призрачна следа пред очите ми.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — И Джорген, и Коб се обадиха, за да се оплачат. Знам, че ти каза да ги разсейваме, но…

— Разсейвай ги.

— Въздишка на примирение.

Направих лупинг след вражески кораб.