Джак Макдевит - Древни брегове

От известно време се опитваше да започне деликатно да се изтегля в посока към колата си. Понякога, казваше си той, е нужна повече смелост да избягаш, отколкото да останеш. При всички положения нямаше намерение да жертва живота си за загубена кауза. Все още обмисляше как точно да го направи, когато при тях влезе Андреа.

— Може би има друг начин — каза тя на Адам. — Можем да заплашим, че ще унищожим вратата.

— И каква е ползата? — погледна я той. — Та те точно това искат.

— Кой знае дали е така — осмели се да подметне Макс. — Тази нощ тук ще бъде приковано вниманието на всички медии. От гледна точка на връзките с обществеността за администрацията ще е истински кошмар.

— Кошмар ще има — напомни му Адам, — само ако успеем да направим ясно, че има заплаха. А засега не виждам как можем да го сторим.

— Искаш да кажеш, че Снежния ястреб не може да предава оттук?

— Не може. Всички знаем, че натискът върху тях да стоят настрана ще е по-силен, ако намерим начин да стигнем до медиите — обясни Андреа.

— Не — в гласа на Ейприл се бе появила нова стоманена нотка. — Не можем да заплашваме с унищожаване на вратата. Та нали цялата идея на нашето оставане тук е да защитим това място.

— Не е необходимо нещо да разрушаваме — уточни Андреа. — Говоря за блъф.

— На който те няма да се хванат — възрази Адам. — И какво ще правим, ако поискат да видят докъде сме готови да стигнем? — По пътя вече се движеха светлинките на приближаващи коли. — А те няма какво да рискуват.

Иззвъня телефонът. Спогледаха се. Индикацията показваше, че обаждането е от командния пункт.

— Мислех, че връзките са прекъснати — каза Макс.

Намираха се в периферията на дупката, в която бе разположена Ротондата.

— Това изглежда като позвъняване отвисоко — отбеляза Ейприл.

Беше телефонът на Макс.

Ейприл вдигна слушалката, изслуша онова, което й бе казано, и кимна.

— Да, тук е — и я подаде на Макс.

— Ало? — обади се той дрезгаво.

Женски глас го попита дали е господин Колингуд.

— Да — потвърди той.

— Моля ви, задръжте така, сега ще ви свържа с президента.

Макс се вкамени. Изгледа останалите, които на свой ред безмълвно го гледаха. „Кой е?“ — беззвучно изобрази с устни Ейприл.

В този миг в слушалката се чу познатият на всички американци сипкав глас с балтиморски акцент:

— Макс?

— Да, господин президент. — Хората около него широко разтвориха очи.

— Макс, предполагам, че в момента си на място, където другите биха могли да ни чуват?

— Да.

— Добре. Знам, че можеш да ме включиш на говорител, ако пожелаеш. Но ще бъде по-добре да не го правиш. Защото онова, което ще ти кажа, е предназначено само за твоите уши.

Гърлото му внезапно пресъхна.

— Господин президент — успя да каже той, — наистина много се радвам да говоря с вас.

— И аз съм щастлив да разговарям с теб , синко. Чуй ме сега… Нещата в страната вървят на зле. При това ситуацията като цяло е много по-лоша, отколкото може би предполагаш. Хората губят своята работа, спестяванията им се изпаряват и един Бог знае къде ще свърши всичко това.

— Заради Ротондата?

— Заради Ротондата. Виж, ние не искаме да отнемаме нищо на индианците. Знаеш, че е така. И страната знае, че е така. Но хората са изплашени, така че нямаме избор и трябва да вземем това нещо под наш контрол. Ще се погрижим за интересите на индианците. Имаш думата ми. Но това нещо… то е много по-различно от всичко, с което сме се сблъсквали досега. То е национално съкровище, нали така? Искам да кажа, че не индианците са го заровили там, вярно ли е? По случайно стечение на обстоятелствата те просто са настоящите собственици на онова парче земя. — Той направи пауза, може би за да си поеме дъх, а може би за да овладее емоциите си. Защото гласът му бе звучал крайно развълнувано.

— Знам за проблемите, сър.

— Добре. Тогава знаеш и че трябва да предприема нещо. Длъжен съм. Бог да ми е на помощ, Макс, но последното нещо, което искам в този момент, е там да се пролее човешка кръв.

— Мисля, че всички около мен чувстват нещата по същия начин, сър.

— Разбира се, разбира се. — Тонът му се промени и по някакъв недоловим начин вече подсказваше, че между тях съществува разбирателство. — Знаеш ли, че съм чувал за баща ти, Макс. Той служи на родината си дяволски добре.

— Да, сър. И аз мисля така.

— Тогава имаме шанс — кратка пауза. — Имам нужда от помощта ти, синко.

Макс се досещаше какво следва.

— Нямам голямо влияние тук, господин президент.