Рон Хаббард - В преследване на смъртта

Тийни се върна, въртейки плитката си.

— Е, сега как е? Няма ли го вече главоболието ти?

Усещах твърде силна болка, за да стана от пода и да намеря пистолет, с който да я застрелям.

— „Бибипка“ ти — скръцнах зловещо със зъби. — Махай се оттук и то веднага, веднага, веднага!

— Аха, така ли било! — каза тя възмутено. — Аз само се опитвам да ти помогна. — Очите й станаха смъртоносни. Тя тропнах крак. — Проблемът с тебе, „бибипецо“, е много ясен! Ти си МИЖИТУРКА! Опитвам се да ти подам ръка, а ти какво правиш? Плюеш ме! Ти не знаеш какво е почтеност! Къде, по дяволите, са маниерите ти? Чуй сега, „бибипецо“: ти имаш най-добрата секс екипировка, която съм виждала през целия си живот, а, повярвай ми, аз съм експерт. И знаеш ли какво да правиш с нея? НЕ! Ти си жесток, мръсен, егоистичен, гаден, подъл, перверзен, покварен, садистичен, противен и ГЛУПАВ! — Тя спря. Явно й бяха свършили прилагателните. Големите й очи светеха като на пантера. — И освен това — довърши тя, — ти не си джентълмен!

Опитах се да намеря нещо да кажа. Всяка дума влизаше в черепа ми като ковашки чук. Исках да я удуша. Но стаята се въртеше.

— Значи нямаш какво да кажеш — завърши тя. — Добре, това е много добре, защото аз пък имам! Днес дойдох тук, като си мислех, че при моето положение ти можеш да ми помогнеш. Ти си богат. А аз сега даже нямам работа. Не получих работа, защото съм необразована. Дойдох тук, като си мислех, че от почтеност ще ми дадеш достатъчно пари, за да отида на училище. Но ти си толкова покварен, че нямаш и ни най-малката „бибипана“ представа за нещо, освен да разбиваш нервите на хората. Така че има едно-единствено нещо, което мога да направя.

Бях ужасен, че тя може да сложи друга плоча. Онова, което дойде, беше доста по-лошо!

— И знаеш ли какво ще направя? — запита ме тя. — Ще остана точно тук и ще те префасонирам до дъно, докато не станеш достатъчно почтен, за да можеш да общуваш поне с крастави кучета! Имам намерение да ти меля, меля, меля на главата, докато решиш, че съществува още някой в света освен тебе. Ще…

— Чакай — замолих се аз, защото повече не можех да търпя. — Какво трябва да направя, за да те накарам да тръгнеш и никога повече да не се връщаш, и никога повече да не те виждам?

— Пет хиляди долара — каза тя. — Трябва да довърша образованието си. Живея на един таван съвсем сама, така че животът ми не струва много, обаче с образованието не е така. Има една хонконгска уличница, която ръководи специално училище. Там те учат на всичките подробности, свързани със секса. Мога да си платя един курс по чукане. Тогава ще знам какво правя! Трябва да се освободя от всичко, което знам от психиатъра и психолога и от онова, което беше в учебниците по секс в прогимназията. Най-накрая трябва да получа някакво истинско образование! Аз уча бързо: трябва да учиш бързо, ако живееш на улиците на Ню Йорк и ако искаш да останеш жив. Така че съм бърза. Тя ще ме вземе за ученичка, независимо от възрастта ми. Но ми трябват пет хиляди долара. Тогава ще мога да намеря някакво удовлетворение и да успея в живота. Мога да порасна и от мен да стане нещо. Мога да правя хората щастливи и…

Гласът й буквално размазваше онова, което беше останало от мозъчните ми клетки, в дрипаво обезобразена мека безформена маса. Аз казах:

— Ако направя това, ще ми обещаеш ли, предано ще се закълнеш ли, потвърдиш и удостовериш, че никога през целия си живот, никога, никога няма да попадат очите ми върху тебе?

— Да пукна, ако лъжа! — заяви тя.

О, боже, струваше си. Пропълзях до запаса си от пари. Отброих пет хиляди долара.

Тя ги взе. Преброи ги. После ги сложи в джоба на вълненото си сако и ги закачи там с безопасна игла.

Преди да успея да я спра, ме дари с една влажна целувка. Отстъпи назад. Засмя се щастливо.

— Съжалявам, че трябваше да ти кажа истината за самия тебе — каза тя. — Но понякога тя върши работа. Сигурен ли си, че не мога да направя нищо повече за теб? Да ти направя друг индийски коноп? Да ти пусна още няколко плочи? Да ти сляза под кръста, за да имаш спокоен следобед?

— Махай се оттук — изхриптях аз.

— Добре — каза тя. — Аз не съм толкова неблагодарна, колкото си ти. Ако някога въобще си промениш мнението за това дали искаш да ме видиш или не, живея в таванска стая на една от старите къщи в Тюдор сити. — И тя ми даде точния номер. — Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по аварийния изход и да се пъхнеш през прозореца. Той е постоянно отворен. Тюдор сити, нали знаеш, е точно на юг от Обединените нации, дотам се стига през един мост от 42-а улица. Навремето сградите се поддържаха и имаха малки собствени паркчета, както и частни алеи, но през последните няколко години всичко отиде по дяволите и парковете се използват предимно за отглеждане на марихуана. Или поне за това ги ползвам аз. Сега, моля те, запомни номера. — И тя го каза още два пъти. — Ако нямаш нищо против да се катериш по аварийни изходи и ако не те дразнят прашни и стари куфари, можем просто да си лежим там и да го правим часове наред по правилния начин или ако гърбът ти се умори, мога да използвам устата си върху теб, докато ти си почиваш. Свикнала съм на това, нали разбираш, и нямам нищо против, наистина. А после, когато гърбът ти си е отпочинал, можем да го правим отново по правилния начин. А после ти можеш да си почиваш, докато аз…