Станислав Лем - Крал Глобарес и мъдреците

Умножената глупост си е все глупост, нараства само нейната смехотворност. Космосът е цапаница от някакви си многоточия! Където и да погледнеш, до каквото и да се докоснеш — все същото! Монотонността на Творението изглежда най-баналния и най-плоския замисъл от всички, които някой може да си представи. Нищожни точки и така до безкрайност. Кой би измислил едно толкова неразумно нещо преди неговото създаване? Само някой кретен. Да вземеш, значи, неизмерими пространства от вакуум и да наслагаш там точка до точка, както ти попадне — как може на такъв градеж да се приписва ред и величие? Кара ни да коленичим пред него ли? Единствено от отчаяние, че не можем да го махнем. Та не е ли той само плагиатстване от самия себе си, извършено в началото, а началото е било на свой ред най-безсмисленото от всички възможни дела, защото какво можем да направим, когато имаме пред себе си чист лист хартия, в ръката перо и не знаем, нямаме никакво понятие, с какво да го запълним? С рисунки ли? Ха, нали трябва да знаем какво ще рисуваме. А ако нямаме нищо предвид? Ако сме лишени от всякакво въображение? Тогава перото, докоснало някак си неволно хартията, ще направи точка. А веднъж поставената точка ще създаде, при тази глупава втораченост, придружаваща творческата слабост, образец, убедителен поради това, че освен него няма абсолютно нищо и че с най-малко усилие образецът може да бъде повтарян до безкрайност. Повтарян, но как? Точките могат да бъдат подредени в някаква конструкция. Но какво ще стане, ако не можем и това? Не ни остава нищо друго, освен да тръскаме в немощта си перото, пръскайки капки мастило, изпълвайки листа с безразборно и случайно подредени точки.

Като казал това, мъдрецът взел голям лист хартия, тръснал с потопено преди това в мастилницата перо няколко пъти върху него, след което извадил изпод дрехата си небесна карта и показал двете неща на краля. Подобието било потресаващо. Милиарди точки се виждали на хартията, по-големи и по-малки, защото понякога перото пръскало по-обилно, понякога не толкова. А небето на картата изглеждало същото. Калят гледал от трона си двата листа хартия и мълчал. А мъдрецът продължил:

— Учили са те, кралю, че Вселената е безкрайно очарователна, могъща с величието на огромните си пространства, пронизани от звездните лъчи. Но погледни, нима тази почтена, всеприсъстваща и всевечна конструкция не е дело на крайната глупост, нима не се противопоставя на мисълта и реда? Защо никой досега не е видял това? — ще попиташ. Защото глупостта е навсякъде! Но тази повсеместност заслужава ужасна подигравка, дистанциращ смях, защото той ще бъде едновременно предвестник на бунт и освобождение. Добре би било без съмнение да се напише в такъв дух един Пасквил за Вселената, за да получи това дело на най-висшата липса на мисъл това, което заслужава, за да го съпътства оттам нататък не хор от възторжени въздишки, а ироничен смях.

Кралят слушал неподвижен, а мъдрецът продължил след кратко мълчание:

— Задължение на всеки учен е да напише такъв Пасквил, но тогава ще му се наложи да се докосне до първопричината за състоянието, достойно само за иронично съчувствие и наречено Универсум. Това се случило, когато Безкраят бил още съвършено пуст и тепърва очаквал съзидателна дейност, а светът, творейки чрез нищото от още по-малко нищо, създал само шепа скупчени тела, над които се простирала властта на твоя пра-пра-прародител Алегорик. Замислил той тогава едно неизпълнимо и безумно начинание, защото решил да заеме мястото на Природата в нейното безкрайно търпеливо и бавно дело! Решил да направи вместо нея Космоса богат и изпълнен с безценни чудеса. И тъй като не можел да се справи с това сам, наредил да бъде създадена една най-разумна машина, за да свърши тази работа. Строили този молох триста и още триста години, но между другото тогава времето се измервало иначе. Не жалели сили и средства и механичното чудовище достигнало едва ли не безгранични размери. Когато машината била готова, Алегорик наредил да я пуснат в движение. А изобщо не знаел какво може да прави. Поради безграничното му високомерие тя била прекалено голяма и затова мъдростта й, след като надхвърлила гениалното равнище, се сринала до пълен мисловен разпад, до заекваща неяснота на центробежните токове, разкъсващи всеки смисъл, така че завъртяното като метагалактика чудовище, работещо на бесни обороти, се разложило духовно още при първите неизказани думи и от целия уж мислещ с най-страшно усилие хаос, в който грамади недоразвити понятия се превръщали взаимно в нищо, от конвулсиите, борбите и напразните сблъсъци към послушните изпълнителни подсистеми на колоса започнали да се процеждат единствено лишени от смисъл препинателни знаци! Защото това не била най-разумната от всички възможни машини, Kosmokreator Omnipotens, а руина, създадена от безразсъдната узурпация, която в знак, че е предназначена за велики дела, можела само да заеква с точки. И какво се получило тогава? Владетелят очаквал всеизпълнение, потвърждаващо неговите планове, най-смелите, които някога са хрумвали на някое мислещо същество, и никой не се осмелявал да му каже, че стои крой изворите на безсмислено пелтечене, на механична агония, появила се на света като начало на края. Но безжизнено послушните грамади на изпълняващите машини били готови да се подчинят на всяка заповед, така че под зададения им такт започнали да оформят от материална смес това, което в триизмерното пространство отговаря на двумерната точка: сфери. И така, повтаряйки непрестанно едно и също нещо до появата на пламък, разгарящ създаденото, машината хвърляла в бездната на празното пространство огнени кълбета и в такт със заекването се появил Космосът! Така че твоят пра-пра-пра-дядо създал Вселената, но едновременно с това бил творец на глупост, чиято величина никой никога вече няма да достигне. Защото унищожаването на това преждевременно родено дело вероятно би било много по-смислено, а преди всичко — желано и разумно предначертано, което едва ли може да се каже за Сътворението. Това е всичко, което имах да ти кажа, кралю, потомъко на Алегорик, строителя на светове.