Станислав Лем - Крал Глобарес и мъдреците

— Твоите думи не ме учудиха — отвърнал кралят, — защото са продиктувани от страха, който е изписан на лицето ти. Стига! Отсечете му главата!

И се търкулнала, дрънчейки, главата на втория мъдрец по пода. Третият, най-възрастният от всичките, гледал тази сцена напълно спокоен. А когато кралят поискал отново изумителен разказ, казал:

— Кралю! Бих могъл да ти разкажа някаква наистина необикновена история, но няма да направя това, защото за мене е по-важно да те подтикна към откровеност, отколкото да те учудя. Ще те накарам да ме посечеш не под жалкия предлог за тази игра, в която се мъчиш да превърнеш убийството, а по начин, характерен за твоята природа, която, макар да е жестока, не се осмелява да направи това, което й харесва, без да надене маската на фалша. Ти би искал да ни убиеш, за да се каже след това, че кралят е погубил глупаци, неправомерно наричащи се мъдреци. Аз обаче искам да се казва истината и затова ще мълча.

— Не, аз няма да те дам на палача — казал кралят. — Честно и откровено жадувам за необикновено преживяване. Ти искаше да ме разгневиш, но ще потисна гнева си до време. Казвам ти: говори и ще спасиш може би не само себе си. Това което кажеш, може да граничи дори с оскърбление на короната, каквото, между другото, ти вече допусна, но нека този път оскърблението да е толкова чудовищно, че да се превърне в ласкателство, което на свой ред поради своите размери се превръща в оскърбление! Опитай, с една дума казано, едновременно да възвисиш и да унизиш, да възвеличиш и да развенчаеш своя крал!

Настъпила тишина, сред която присъстващите помръдвали леко, сякаш проверявайки колко здраво се държат още главите върху раменете им.

Третият мъдрец се замислил дълбоко и най-сетне казал:

— Кралю, ще изпълня твоето желание и ще ти кажа защо. Ще го направя заради всички тук присъстващи, заради себе си, но и заради тебе, за да не се каже след години, че е имало един крал, който заради свой каприз е погубил мъдростта в държавата си; ако в този момент твоето желание не означава нищо или почти нищо, моята задача е да придам на твоята мимолетна приумица стойност, да я направя нещо значимо и устойчиво, затова и ще говоря…

— Старче, стига уводни думи, които отново граничат с оскърбление на короната, без изобщо да съседстват с ласкателството — казал гневно кралят. — Говори!

— Кралю, ти злоупотребяваш с властта си — отвърнал мъдрецът, — но твоите злоупотреби са нищо в сравнение с тези, които си позволявал твоят древен прародител, основал династията на Епаридите, за когото ти не знаеш. Този твой пра-пра-прадядо, Алегорик, също злоупотребявал с монархическата власт. За да ти обясня най-голямата му злоупотреба, моля те да погледнеш нощния небосклон, които се вижда приз горните прозорци на дворцовата зала.

Кралят погледнал небето, звездно и чисто, а старецът продължил бавно:

— Гледай и слушай! Всичко, което съществува, е предмет на насмешки. Пред тях не може да устои нито едно високо звание, защото се знае, че все някой дръзва да се надсмее дори над кралското величие. Смехът удря по тронове и държави. Едни народи се смеят над други или над самите себе си. Случвали се подигравки дори с това, което не съществува — нима хората не са се присмивали на митичните богове? И съвсем сериозни неща, направо трагични, стават обект на шеги. Достатъчно е да си спомним за черния хумор, за подбивите със смъртта и мъртвите. Гаврата не се спряла в атаките си и към небесните тела. Вземи например слънцето или месеца. Месецът се представя като хитър слабак с рогата шутовска шапка и стърчаща като сърп брадичка, а слънцето като добродушен дебеланко с голям корем и разрошен ореол. Но макар че предмет на подигравки е както кралството на живота, така и кралството на смъртта, едновременно дребните и великите неща, има нещо, което никой досега не се е осмелил да подиграе или осмее. А то не е такова, че да се забрави, да бъде изпуснато от погледа, защото става дума за всичко, което съществува, става дума за Космоса. Но ако се замислиш, кралю, ще видиш колко е смешен Космосът…

На това място крал Глобарес се учудил за първи път и с нарастващо внимание слушал думите на мъдреца, който говорел:

— Космосът се състои от звезди. Това звучи много сериозно, но когато вникнем в същността на въпроса, трудно ще сдържим усмивката си. И наистина — какво са звездите? Огнени сфери, висящи сред вечната нощ. Привидно патетичен образ. Поради своята природа ли? Ни най-малко, поради своите размери. Но размерите не могат да придадат сами по себе си тежест на явлението. Нима драсканиците на идиота, пренесени от лист хартия върху безкрайна равнина, ще се превърнат от това в нещо съществено?