Роджър Зелазни - Неприятна изненада

Той тръгна. По пътя спря в своята каюта, за да вземе оръжието, което държеше в гардероба си — единственото оръжие на кораба. Претърси чекмеджетата няколко пъти, но не можа да го намери. Тихо изруга и тръгна към каютата на Джуна за лекарствата.

Берсеркерът поддържаше дистанцията и размишляваше, докато чакаше. Бе излъчил малко информация, за да обясни предлаганата сделка. При това нямаше нищо лошо да напомни на капитан Келман за сериозността на положението му. Дори би могъл да ускори вземането на решение. Хидравликата забръмча съответно, гнездата на повърхността се отвориха и от тях се подадоха дулата на допълнителни оръдия. Запалителните устройства бяха преместени натам и насочени към малкия кораб. Повечето от тях бяха прекалено тежки, за да унищожат кораба, без да засегнат придружаващата го машина. Но и самата им демонстрация би могла да подейства достатъчно деморализиращо.

Уейд наблюдаваше Джуна, докато тя работеше. Макар че люкът можеше да бъде охраняван, на кораба имаше още няколко места, откъдето би могъл да се отвори дистанционно. Затова той бе затъкнал един лост под колана си и не сваляше очи от капака. Това беше максималното, което можеше да направи преди принудителния сблъсък, който би могъл да дойде откъдето и да е.

Периодично въртеше копчето на гласовия модулатор и слушаше несвързания говор понякога на солариански, понякога на странен чужд език, който все пак му звучеше някак познато. Замисли се над това. Нещо се опитваше да изплува. Тя беше права за това, но…

Звънна интеркомът. Дорфи.

— Часът ни изтече. Той пак иска да говори с теб — каза той. — Уейд, насочва към нас още оръдия.

— Прехвърли ми го — отзова се Уейд. Помълча малко, после добави: — Ало?

— Капитан Келман, часът изтече — прозвуча вече познатият глас. — Кажете решението си.

— Още не сме го взели — отговори той. — На различно мнение сме по въпроса. Трябва ни още време, за да го обсъдим.

— Колко още?

— Не знам. Поне няколко часа.

— Много добре. През следващите три часа ще се свързвам с вас на всеки час. Ако за това време не стигнете до решение, ще трябва да преразгледам предложението си да ви категоризирам като полезен живот.

— Ще бързаме — каза Уейд.

— Ще ви се обадя след час.

— Уейд — обади се Дорфи след края на предаването, — всички тези нови оръдия са насочени право към нас. Мисля, че се готви да ни превърне в прах, ако не му дадем каквото иска.

— Не съм съгласен — възрази Уейд. — Но така или иначе сега имаме малко време.

— За какво? Няколко часа нищо няма да променят.

— Скоро ще разбереш — каза Уейд. — Как е Макфарланд?

— Добре е.

— Хубаво.

Прекъсна връзката.

— По дяволите! — възкликна след това.

Искаше му се да пийне нещо, но не биваше да прекъсва потока на мислите си. Беше се приближил до нещо. Върна се при Джуна и командното табло.

— Как върви? — попита той.

— Всичко си е на мястото и сега го пускам — отговори тя.

— Кога ще разбереш дали работи?

— Трудно е да се каже.

Той отново завъртя копчето на гласовия модулатор.

— Куибийски-куибийски-кел — каза онова. — Куибийски-куибийски-кел, макс куибийски. Куибийски-куибийски-кел.

— Чудя се какво ли би могло да значи това — обади се той.

— Това е повтаряща се фраза или дума, или цяло изречение. Изследването на моделите, което направих преди малко, ме кара да мисля, че може би така нарича самото себе си.

— Има известен ритъм в него.

Той си затананика. След това започна да си подсвирква и да си акомпанира, като барабанеше с пръсти по края на таблото.

— Това е! — обяви изведнъж. — Беше вярното място, но беше невярно.

— Какво?! — попита тя.

— Трябва да проверя, за да съм сигурен — каза той. — Пази крепостта. Ще се върна.

И бързо се отдалечи.

— Вярното място, но невярно — разнесе се от говорителя. — Как е възможно? Противоречие.

— Ти май пак се оправяш! — възкликна тя.

— Аз… се възстановявам — дочу се отговор след известно време.

— Нека поговорим, докато протича процесът — предложи тя.

— Да — и то забръщолеви несвързано сред трясъци на статично електричество.

Доктор Джуна Байъл се преви в тоалетната клетка и повърна. След това заби юмруци в очните си ябълки и се опита да диша дълбоко, за да превъзмогне зашеметяването и олюляването. Когато стомахът й се успокои достатъчно, взе двойна доза хапчета. Беше рисковано, но нямаше избор. Не можеше да си позволи да получи пристъп точно сега. Ударна доза би могла да го предотврати. Стисна зъби и юмруци и зачака.