Филип Дик: Специален доклад

Между пладне и един часа отрупаните със смет улици гъмжаха от хора. Той избра това време, най-оживената част от деня, за да се обади. Като се спря на телефонна будка в претъпкан с клиенти голям магазин, Андертън набра познатия номер на полицията и зачака, притиснал студената слушалка към ухото си. Преднамерено бе избрал аудио, а не видеоканала — въпреки че носеше дрехи втора ръка и бе опърпан и небръснат, можеха да го разпознаят.

Администраторката бе нова. Той предпазливо даде вътрешния номер на Пейдж. Ако Уитуър бе започнал чистки сред персонала и поставяше навсякъде свои хора, можеше да се окаже, че разговаря с напълно непознат.

— Ало — прозвуча грубият глас на Пейдж.

Облекчен, Андертън се озърна. Никой не му обръщаше внимание. Купувачите се шляеха между стоките, заети с ежедневните си дела.

— Можеш ли да говориш? — попита той. — Или си зает?

Настъпи миг тишина. Можеше да си представи добродушното лице на Пейдж, разкъсвано от несигурност, докато трескаво се опитва да реши какво да прави. Накрая дочу колебливите му думи.

— Защо… се обаждаш тук?

Пренебрегвайки въпроса, Андертън каза:

— Не познах администраторката. Нов персонал?

— Нов-новеничък — потвърди Пейдж с приглушен тънък гласец. — Големи промени стават тия дни.

— И аз така чух. — После Андертън напрегнато попита: — А как е твоята работа? В безопасност ли си засега?

— Изчакай малко. — Слушалката бе оставена и до ухото на Андертън достигнаха глухи звуци от стъпки. Последва ги бързо затръшване на врата. Пейдж се обади отново. — Сега можем да разговаряме по-спокойно — каза той дрезгаво.

— Колко по-спокойно?

— Не особено. Къде си?

— Размотавам се из Сентрал парк — рече Андертън. — Радвам се на слънцето. — Доколкото можеше да прецени, Пейдж бе отишъл да се увери, че подслушващото устройство си е на мястото. В момента отряд на въздушната полиция вероятно беше на път. Но той бе длъжен да опита.

— Преминах на ново поприще — каза рязко. — Сега съм електротехник.

— О? — рече Пейдж слисан.

— Помислих си, че може да имаш някоя работа за мен. Ако е възможно да се уреди, бих искал да намина да прегледам основното ти компютърно оборудване. Особено банките с данни и анализи в маймунския сектор.

След известна пауза Пейдж каза:

— Това… може да се уреди. Ако е наистина важно.

— Важно е — увери го Андертън. — Кога ще ти бъде най-удобно?

— Ами — изрече Пейдж с усилие, — един ремонтен екип ще идва да види вътрешната телефонна система. Временният комисар иска да внесе подобрения, за да бъде по-бърза. Може да се присламчиш.

— Добре. По кое време?

— Да речем в четири. Вход Б, шесто ниво. Ще те посрещна.

— Чудесно — съгласи се Андертън, вече посягайки да затвори. — Надявам се да бъдеш още на поста си, когато се появя.

Той окачи слушалката и бързо напусна будката. Миг по-късно си пробиваше път през гъстата навалица от хора, тълпящи се в близкия ресторант за бързо хранене. Никой не би могъл да го открие там.

Разполагаше с три часа и половина свободно време. И то щеше да му се стори много повече. Това се оказа най-дългото чакане в живота му, но най-сетне той се срещна с Пейдж, както се бяха уговорили. Първото нещо, което Пейдж му каза, беше:

— Ти си се побъркал. Защо, по дяволите, се върна?

— Няма да е за дълго. — Андертън започна напрегнато да обикаля маймунския сектор, систематично заключвайки вратите една след друга. — Не пускай никого да влиза. Не мога да си позволя рискове.

— Трябваше да се откажеш още докато беше на върха. — Пейдж вървеше подире му, не можейки да си намери място от тревога. — Уитуър е вдигнал голяма дандания. Цялата страна иска кръвта ти.

Без да му обръща внимание, Андертън разтвори рязко главната контролна банка на аналитичната апаратура.

— Коя от трите маймунки даде специалния доклад?

— Не питай мен — аз се махам оттук. — На път към вратата Пейдж спря за миг, посочи средната фигура и след това изчезна. Вратата се затвори. Андертън остана сам.

Средната. Той я познаваше добре. Недоразвитата, прегърбена фигурка седеше заровена в своите жици и релета от петнайсет години. Когато Андертън се приближи, тя не вдигна поглед. Очите й бяха изцъклени и празни, тя се взираше в свят, който все още не съществуваше, сляпа за окръжаващата я физическа реалност.

«Джери» беше на двайсет и четири. Отначало получил диагноза «хидроцефален идиот», но на шест годинки психотестовете бяха открили таланта му на провидец, погребан под слоевете разложена тъкан. Той бе изпратен в ръководена от държавата школа за обучение, където латентната му дарба бе развита. Докато стане на девет, тя бе нараснала дотолкова, че да бъде полезна. Но все пак «Джери» продължаваше да тъне в безцелния хаос на идиотизма — растящите му умения бяха погълнали изцяло неговата личност.