Фредерик Пол - Гейтуей I

Зигфрид промълви:

— Боб, когато мастурбираше мислеше ли си за Дейн?

— Мразех това — отговорих аз.

Изчаква ме да продължа.

— Мразех себе си за това. Не, „мразя“ не е точната дума. По-скоро „презирам“ е точната дума. Бедният ексцентричен и ужасен аз; да го правя и в същото време да мечтая за любов с любовника на своето момиче.

Зигфрид изчаква малко, после казва:

— Мисля, че искаш да поплачеш, Боб.

Прав е, но не му отговарям.

— Ще поплачеш ли? — пита той.

— Бих желал — отговарям аз.

— Тогава защо не поплачеш, Боб?

— Де да можех — отвръщам аз. — За нещастие не зная как да заплача.

Тъкмо се обръщах на една страна и се опитвах да заспя, когато забелязах, че светлините на хичиянската навигационна система се променят. Беше петдесет и петият ден от пътуването ми, двайсет и седмият от обръщането. През всичките тези дни светлината беше дразнещо розова. Сега се оформяха, нарастваха, сливаха се вълни от млечнобяла светлина.

Пристигах! Където и да е, но вече пристигах. Милият ми малък кораб — смрадлив, неудобен, скучен ковчег, в който прекарах два месеца сам-самичък, приказвах си сам, играех си сам игри, досаждах си сам — вече пристигаше. Наведох се над люка, сега „отдолу“ спрямо мен, защото корабът се бе обърнал, и не видях нищо вълнуващо. О, там имаше една звезда. Имаше много звезди в групи, които ми изглеждаха непознати. Половин дузина от тях бяха в различни нюанси на синьото: от светлосиньо, до мастилено синьо, от което заболяват очите. Имаше и една червена, която се открояваше повече с оттенъка си, отколкото с яркостта. Беше червена като добре разгорял се въглен, не по-ярка от Марс, гледан от Земята, но по-тъмно, по-грозно червена.

Насочих вниманието си към нея. Никак не ми беше лесно. След като два месеца бях отхвърлял всичко наоколо си като скучно или заплашително, сега ми беше трудно да се настроя да приветствам нещо. Включих ръчния скенер и отново надзърнах, когато корабът започна да се върти около надлъжната си ос, педантично да заснема и анализира части от звездното небе, сектор подир сектор, сякаш нарязва кората на портокал, за да го обели.

И почти веднага получих силен отразен сигнал. Имаше нещо или много голямо, или много близко. Забравих че исках да поспя. Приклекнах над люка, като се държах с ръце и крака и тогава го видях: квадратен предмет, който идваше към камерата. Целият сияеше. Чист хичиянски метал! Беше плоча с различни по големина страни, със закръглени издатини от едната си страна.

Надбъбречната ми жлеза усили секрециите си, а пред очите ми започнаха да се привиждат премиите, които ме очакваха. Плочата изчезна от погледа ми. Отидох при анализатора, за да видя какво ще се окаже. Нямаше съмнение, че беше находка. Въпросът бе само колко голяма е тя. Може би е нещо изключително добро! Може би е един мой собствен свят Пеги! Това означаваше да получавам милиони долари лицензионни възнаграждения до края на живота си. Може би бе незаета планетарната обвивка? Може би — квадратната форма даваше основание да се предполага — може би е сбъдване на най-смелите ми мечти — голям хичиянски кораб, в който мога да се кача и да отида навсякъде, където пожелая; достатъчно голям, за да превозва хиляди хора и милиони тона товар!

Всички тези мечти можеха да се окажат реалност. Но ако не се сбъднеха, ако беше просто изоставена планетарна обвивка — единственото нещо, което би ми било необходимо е някой забравен предмет, един малък непознат предмет, една дреболия, нещо неоткрито досега, нещо, което може да се вземе и се размножи и се направи използваемо на Земята…

———————————————

Кораб 3–104, Маршрут 031D18. Екипаж Н.Ахоя, Ц.Захарченко, Л.Маркс.

Време за пътуване 119 дни и 4 часа. Позиция неопределена.

Видимо външно галактично струпване в прашен облак. Идентификацията на външните галактики съмнителна.

РЕЗЮМЕ. В обхвата на сканиране не открихме никакви следи от планета, артефакти или асгероид, на който може да се кацне. Най-близката звезда, приблизително на 1,7 светлинни години. Предположенията, че нещо може да се намери, не се оправдаха. На връщане животоподдържащите системи се повредиха и Лари Маркс почина.

———————————————

Спънах се и си одрах кокалчетата на краката в спиралата, която сега светеше златистожълто. Изсмуках кръвта от ожуленото и разбрах, че корабът се движи.

Не можеше да не се движи. Програмиран е да остане в орбитата, която трябва да намери, но само толкова, колкото е необходимо, за да огледам и взема решение.