Фредерик Пол: Гейтуей I

Достатъчна бе дори за билет до Гейтуей.

Взех печелившия билет в ръка, отидох в транспортната агенция и казах, че искам да пътувам до Гейтуей. Зарадваха се. Нямаха много пътници, особено пък по такива маршрути. След като платих билета, останаха ми около десетина хиляди долара (може би малко повече или малко по-малко, което беше без значение). Купих пиене за цялата смяна — всеки да пие, колкото си иска. С петдесет души от смяната, всичките ми приятели и случайни навлеци, които се бяха присламчили към тържеството, пихме двайсет и четири часа.

После, като залитах през вилнеещата Уайомингска буря се домъкнах до агенцията. Пет минути по-късно вече пътувах към астероида и гледах през люка на бразилския лайнер. Бях на път да осъществя отколешната си мечта да стана изследовател.

Зигфрид никога не се отказваше от подхванатия въпрос. Никога не казваше: „Слушай, Боб, мисля че по този въпрос говорихме достатъчно“. Затова пък, когато лежах дълго без да отговарям, или когато си правех шегички, или си мърморех нещо под носа, ми напомняше:

— Смятам, че бихме могли да разгледаме друг въпрос, Боб. Преди време каза нещо, което бихме могли да проследим. Спомняш ли си миналия път, когато…

— Миналия път не говорих ли за Клара?

— Да, Боб.

— Зигфрид, винаги зная какво ще кажеш.

— Това няма никакво значение, Боб. Нека сега да се върнем на въпроса. Искаш ли да ми разкажеш какво си чувствал тогава?

— Защо не? — Почистих нокътя на средния пръст на лявата ръка, като го прекарах през предните си два долни зъба. Бях очаквал такъв въпрос и му отговорих:

— Разбирам, че за мен това бе един лош период. Може би най-лошият от целия ми живот. По-лош от времето, когато Силвия ме напусна, по-лош дори и от времето, когато научих за смъртта на майка си.

— Да не би да искаш да кажеш, че предпочиташ да говориш за някой от тези случаи?

— Не, ни най-малко. Ти каза, че искаш да говорим за Клара. Значи, ще говорим за нея.

Наместих се удобно на постелката и се замислих. Интересувах се от трансцедентното вглъбяване и когато имах някакъв проблем, често си повтарях моята мантра, докато намерех търсеното решение. Първата ми мантра, която наистина даваше резултат бе: „Продай рибата в Баджа и купи водопроводни кранове на стоковата борса“. Или: „Заведи Рачел в Мерида да кара водни ски в залива Кампече“. С тази мантра свалих първия път Рачел, след като безуспешно бях изпробвал всичко друго.

Тогава Зигфрид се обади:

— Много се умълча. Боб.

— Мисля по това, което каза.

— Моля те, не мисли по него, Боб. Просто говори. Разкажи ми, какво чувстваш сега за Клара.

Опитах се да бъда честен. Зигфрид нямаше да позволи да избия настрани. Трябваше да надзърна в собствената си памет и да намеря потиснатите чувства.

— Добре, но нямам много за разказване — отговорих аз.

Във всеки случай не на повърхността.

— Спомняш ли си какво си чувствал тогава, Боб?

— Разбира се, че си спомням.

— Опитай се отново да почувстваш същото, Боб.

— Добре. — Безропотно възстановявам в ума си ситуацията от онова време. Аз съм там и казвам нещо на Клара по радиотелефона. Дейн крещи от обслужващия модул. Всички сме изплашени до смърт. Под нас синята мъгла се разтваря и за първи път виждаме неясните очертания на звезда. Беше триместен, не, петместен кораб… Във всеки случай вонеше на повръщано и пот. Цялото ми тяло ме болеше.

Можех да си спомня всичко, макар че щеше да бъде чиста лъжа, ако кажа, че се опитвах да го изживея отново.

Казах тихо, като се подсмивах:

— Зигфрид, там има силна болка и вина, и мъка. Не мога да ги контролирам.

Понякога му пробутвам нещо такова, като му съобщавам някоя болезнена истина с тон, с който се поръчва на келнера да донесе още една чаша ром. Този трик прилагам, когато искам да го отклоня от някоя от неговите атаки. Мисля, че номерът не мина. В Зигфрид са вградени много хичиянски електронни схеми. Той е много по-добър от роботите в Института, в който ме лекуваха при онази случка. Непрекъснато контролира всички физически характеристики на тялото ми: електропроводимост на кожата, пулс, активност на бета вълна и прочие. От сензорите монтирани върху ремъците, с които съм завързан към постелката, той отчита силата, с която се мятам по пода. Пак със сензори отчита силата на гласа ми, а чрез спектрално сканиране и обертоновете. Освен това разбира и значението на думите, които изговарям. Зигфрид е изключително интелигентен, макар че е робот.