Фредерик Пол: Гейтуей I

— Чакам, Боб — подсеща ме Зигфрид.

— Мисля — отвръщам аз. Докато лежах, ми дойде наум, че ще закъснея за урока по китара. Това ме подсеща за нещо и поглеждам пръстите на лявата си ръка, за да видя дали ноктите ми не са много дълги, или пък случайно кожата на пръстите ми не е станала по-твърда и по-дебела. Не свирех добре. Повечето хора обаче на са много критични, а на мен свиренето ми доставяше удоволствие. Не е трудно. Трябва само редовно да се практикува и да се помни. Чакай да видя, казвам си, как се преминаваше от до-мажор в си-бемол?

— Боб — обажда се Зигфрид, — този сеанс не е много резултатен. Остават ни само около десет-петнадесет минути. Защо просто не споделиш първото нещо, което си спомняш… сега?

Премълчавам първото и му съобщавам второто.

— Първото нещо, което ми идва наум, е как плачеше майка, когато почина баща ми.

— Мисля, че това не е първото нещо. Боб. Позволи ми да отгатна. Първото нещо не е ли свързано с Клара?

Почувствах тежест в гърдите! Пламнах! Дъхът ми спря! Сякаш отново я виждах, такава каквато беше преди шестнайсет години и нито ден по-стара… Отговарям:

— Всъщност, Зигфрид, мисля, че исках да ти говоря за майка си. — Усмихвам му се мило.

Зигфрид никога не въздиша в знак на възмущение, но умее да мълчи по не по-малко красноречив начин.

— Разбираш ли — продължавам предпазливо да описвам всичко, свързано с въпроса, — след смъртта на баща ми тя искаше отново да се омъжи. Не веднага, разбира се. Не искам да кажа, че чувстваше тази смърт като освобождение от някакво бреме или нещо подобно.

Не! Тя наистина го обичаше. Сега обаче разбирам, че тя беше здрава, млада жена — е, доста млада. Чакай да помисля. Предполагам че е била на трийсет и три.

Сигурен съм, че заради мен не се омъжи повторно. Чувствам се виновен затова. Аз не й разреших. Казах й: „Мамо, защо ти е друг мъж? Аз ще бъда мъжът в семейството. Аз ще се грижа за теб“. Само че, разбира се, не можех. Бях едва петгодишен.

— Мисля, че си бил на девет. Роби.

— Така ли? Ами да бе, Зигфрид. Излиза, че си прав.

Опитах се да преглътна една голяма слюнка, събрала се кой знае откъде в гърлото ми, задавих се и се закашлях.

— Сподели го, Роби! — продължи настойчиво Зигфрид. — Сподели онова, което си мислиш.

— Върви по дяволите, Зигфрид.

— Хайде, Роб, кажи го.

— Какво да кажа? Боже, Зигфрид. Ти просто ме изправяш до стената! От тази глупост някой от нас да има полза.

— Кажи какво те тревожи, Боб, моля те.

— Затвори мръсната си тенекиена уста! — Грижливо потисканата болка започва да излиза и аз не можех да я понеса.

— Предполагам, Боб, че се опитваш…

Опитвам се да се надигна, а ремъците ме спират. Ритам по постелката и от нея хвърчат парчета. Изкрещявам:

— Млъкни, чуваш ли! Не мога! Не искам да слушам. Не мога да понеса всичко това, не разбираш ли? Не мога! Не мога да го понеса! Не мога!

Зигфрид търпеливо изчаква да спре това изстъпление и не след много то наистина спира. Преди още да успее да каже нещо, промълвявам:

— По дяволите, Зигфрид, цялата тази работа няма да ни доведе до никъде. Мисля, че трябва да спрем. Сигурно има други, които се нуждаят повече от твоята помощ.

— Не се тревожи за това, Роб — отговаря Зигфрид, — капацитетът ми е достатъчно голям.

Избърсах сълзите си с една от хартиените салфетки, които Зигфрид предвидливо бе оставил до постелката ми, без да кажа нищо.

— В действителност имам свободен капацитет — продължи той. — Ти си този, който трябва да реши дали да продължаваме с тези сеанси, или да ги прекратим.

— Имаш ли нещо за пиене в стаята за почивка?

— Имам, но не е такова, каквото ти харесваш.

Казаха ми, че на последния етаж на тази сграда има много приятен бар.

— Чудесно! Просто се чудя за какъв дявол седя тук.

Петнайсет минути по-късно, след като бяхме уточнили часа на сеанса за следваща седмица, пиех чай в стаята до кабинета. Ослушах се, за да чуя дали следващият пациент бе започнал да крещи, но не можах да доловя нищо.

Измих си лицето, сложих си вратовръзката и пригладих косите си. Качих се до бара да обърна едно набързо. Оберкелнерът ми бе познат. Настани ме на една маса с изглед на юг към водите на по-малкия залив на Балона и насочи поглед към едно стройно зеленооко момиче с бакърен цвят на кожата. Поклатих отрицателно глава. Обърнах се за малко да се полюбувам на източените й крака, после станах и като се чудех къде да отида на вечеря, се отправих към учителя по китара.