Робърт Уилсън - Дарвиния

Навсякъде из вселената гласовете на галактическите ноосфери бяха започнали да отслабват, докато те се поддаваха на бавния разпад или яростно строяха огромни епигалактични редути, крепости, готови да устоят на сиренините песни на черните дупки и на изстиването на вселената. С течение на времето, когато белите джуджета и неутронните звезди се разпръснат и умрат, единствената събрана накуп материя щеше да остане в тези последни укрепления на разума.

Продължилата трилион години есен отминаваше. Ноосферите, колосални конструкции, приютили останките на планетните цивилизации, се рееха от незапомнени времена между вкаменените звезди на спиралния галактически ръкав. Преустроени и подготвени, те се срещаха през периоди от милиони години, за да обменят знания и да създадат хибридно поколение, метакултури, засадени в недоразвитите ноосфери и плътни като неутронни звезди. Те се носеха през просторите, следвайки невидимите вектори от полето на Хигс, пращаха сигнали отвъд техните хоризонти на събитията, огласяваха околностите с имената си. Те се познаваха, сякаш бяха интимни приятели. Не беше избухвала война от незапомнени времена — още от саможертвоприношението на Виолетовата империя, последната Биотична префектура, преди 10 9години.

Но есента приключваше и суровата действителност на вселенската зима вещаеше своето начало.

Време бе да се слеят. Да съберат лятната реколта, да съхранят топлината.

Галактическите ноосфери притежаваха спомени, които се простираха назад чак до Еклектичната епоха, когато смъртта беше победена, далеч преди да се оформят Земята и нейната звезда. Сега беше време да се съживят тези спомени — да се създаде материален архив, който да надживее дори загубата на свободната енергия, архив, изостатично свързан с останалите архиви във вселената, архив, който да приюти разума в предстоящото време на топлинна смърт и който ще създаде изкуствена среда, където да разцъфти новият разум.

За тази цел ноосферите се събраха над еклиптиката на умиращата галактика, използвайки за гориво и енергия пламъците антиматерия, бликащи от отвора на централната сингулярност. Архивът, когато бъде завършен, щеше да съдържа всичко, което е била галактиката от Еклектичната епоха насам.

Ера след ера растеше архивът, материален обект с размерите на няколко звездни системи, впрегнат от вълните на собствената си маса чрез систематично изкривяване на локалния космос. Истинска машина, действаща при звездни температури, той излъчваше приглушена кехлибарена светлина в един прогресивно потъмняващ космос, но дори това бледо сияние щеше да бъде изгубено след няколко милиона години.

Архивът беше хронотелескоп с възможност за запис, той беше памет — дори книга, в известен смисъл. Пълната и цялостна книга на историята, попълвана и осъвременявана от темпоралните непоследователности, вградени в матрицата, запис на действията и мислите на всяко разумно същество още от зората на Еклектичната епоха. Той не подлежеше на промени, но бе абсолютно достъпен, открит и антиентропичен.

Това беше най-големият строеж, предприеман някога от галактическия разум. Той притискаше ноосферите до техния технологичен предел и нерядко ги принуждаваше да го надхвърлят. Строежът изискваше непрестанна работа от ноосферите и техните разумни ядра, от големите и малки Тюрингови конструктори, от виртуалните машини, вградени в изостатичните мрежи на самата реалност. Работа, която щеше да продължи няколко десетки милиона години.

Но в края на краищата архивът беше завършен — холистична библиотека на галактическата история и крепост срещу изпаряването на материята. Ноосферите го наобиколиха в радостен орбитален танц. Може би отвъд все още ненарушените граници на сингулярността от пепелта на старите вселени вече се раждаха нови. Тази възможност беше проучена, между този и останалите архиви бяха разменени невидими сигнали, идеи за изграждане на вселени, отправящи предизвикателство към всички разумни представители. Може би някой ден…

Но това бяха само мечти. За момента галактическият разум се задоволяваше с това, което бе в състояние да създаде.

Монофилни нишки от Хигсови изкривявания обгръщаха архива, осигурявайки хронологията на историческите събития. Разумни гнезда и субгнезда се впускаха ентусиазирано в изучаване на миналото — веднъж, два пъти, три пъти, докато архивът беше прочитан и препрочитан. Познанието се изпълни с нови детайли, стана самопознаваемо, разумните същества в ноосферите обсъждаха разликата между Знанието и Познанието.