Робърт Уилсън - Дарвиния

Гилфорд хвърли едно въже към мястото, където Джилвани беше потънал, но от ентомолога нямаше и следа — зелената вода го беше погълнала, не се виждаше никаква диря, която да сочи накъде го влачи.

И тогава „Проницателност“ се удари в камъните, надигна се под свирепия натиск на Рейн и Гилфорд се вкопчи в ключалката на греблото с всичките сили, които му бяха останали.

Втори ден на брега над неназовани бързеи. „Проницателност“ е в ремонт. Скагът и винтът ще бъдат заменени с резервни.

Не и Том Джилвани.

Постскриптум: Не познавах добре Том Джилвани. Тих, отдаден на работата човечец. Според д-р Съливан уважаван в специалността си учен. Претърсихме реката надолу, но така и не открихме тялото. Ще го запомня със срамежливата усмивка, неговата уравновесеност и нескритото му възхищение от Новия континент.

Всички ние скърбим за загубата. Настроението е мрачно.

Естествена пещера в една от стените на Рейнския каньон, плитка, но висока колкото църква. Престън Финч я кръсти Катедралната пещера. Каменна могила в памет на доктор Джилвани. Надпис върху кора на дърво, издълбан от Кек: „В памет на доктор Томас Маркланд Джилвани“ и датата.

Постскриптум: Всички сме смълчани, чува се само шумът на реката (отново заваля проливно). Дигс си тананика „Скалата на времето“, докато разпалва огъня.

Вече дадохме кръвен данък на тази земя.

Утре, ако всичко е наред, отново потегляме. Нагоре по реката. Ужасно ми липсват милата ми съпруга и дъщеря ми.

Сънят не идваше и след полунощ Гилфорд излезе от палатката, заобиколи гаснещия огън и се приближи към входа на пещерата, озарен от бледа лунна светлина, където Съливан седеше с малък месингов телескоп и наблюдаваше нощното небе. Дъждът бе спрял. Тънки перести облаци преминаваха през лунния диск. По-голямата част от небето над клисурата бе обсипано със звезди. Гилфорд се покашля тихо и се настани внимателно върху камъните.

Възрастният учен го погледна.

— Здравей, Гилфорд. Внимавай с мухите. Макар че тази нощ са по-малко. Не им понася вятърът.

— Доктор Съливан, да не би освен ботаник да сте и астроном?

— По-скоро аматьор звездоброец. Всъщност търся една планета, не звезда.

Гилфорд се поинтересува коя е планетата, привлякла вниманието му.

— Марс — отвърна ботаникът.

— Червената планета — кимна Гилфорд, но това сумираше почти всичките му познания по въпроса. Знаеше само, че притежава две луни и че е тема на няколко произведения на Бъроуз и онзи англичанин, Уелс.

— По-малко червена, отколкото беше преди — подметна Съливан. — След Чудото Марс потъмня.

— Потъмня?

— Гилфорд, Марс има сезони, също като Земята. През лятото полярните шапки се оттеглят, тъмните региони се разширяват. Планетата изглежда червена вероятно заради пустините от оксидирано желязо. Но напоследък червеното избледня. И на негово място — продължи Съливан, като положи телескопа в скута си — се появи синьо. Промяната е измерена спектрографски, човешкото око не е толкова точен уред.

— И какво означава това?

Съливан сви рамене.

— Никой не знае.

Гилфорд вдигна очи към небето. Преобразяването на Европа само по себе си бе достатъчно голяма загадка. А ето че сега от същата промяна изглежда бе засегната и тази далечна планета.

— Доктор Съливан, може ли да погледна през телескопа? Бих искал да видя Марс.

Беше готов да надзърне право в очите на загадката — поне за това имаше достатъчно смелост.

Но Марс беше само размътено сияещо петно, изгубено в дарвинианското небе, вятърът бе прекалено студен и хапещ, доктор Съливан — неразговорчив, и в края на краищата Гилфорд се прибра в палатката и спа непробудно до заранта.

Крайният продукт на страха — на страх не безпочвен, но без реален обект — е пълното безразличие. Всеки нов знак изглеждаше по-страховит, докато накрая светът се превърна в черно и мрачно място, през което Каролайн трябваше да крачи, свела поглед надолу. Доколкото й бе възможно.

Тя каза на леля Алис, че Лили има проблеми със съня. Алис поклати глава, огледа магазина, редовете от чували със зърно, сноповете от светлина, проникващи през задния прозорец. Избърса ръце в престилката си.

— Напоследък Джеръд се прибира късно. Може и да я буди, когато минава по коридора. Ще говоря с него.

Тайната остана неразкрита, но въпреки това Каролайн изпитваше известно облекчение. Лили спеше по-спокойно, макар че откакто замина баща й, бе започнала да получава нервни тикове — дърпаше долната си устна, докато се разрани, и усукваше кичури коса около пръстите си. Освен това не обичаше да остава сама.