Робърт Уилсън - Дарвиния

— Не и вие?

— Не и в този смисъл. О, много хора направиха политическа кариера, демонстрирайки набожност и раздухвайки ксенофобия, но това са краткотрайни трикове. Няма достатъчно чужденци, нито пък чудеса, за да се поддържа кризата. Истинският въпрос е колко ще страдаме междувременно. Говоря за политическа нетърпимост, финансова зависимост и дори война.

Вейл повдигна едва забележимо клепачи, единственият външен признак за внезапно разпаления му интерес. Боговете го бяха накарали да наостри слух.

— Война?

Рандал би могъл да знае нещо за това ще има ли война. Той беше сред уредниците на Смитсониановия институт и често общуваше с богати дарители. Разговаряше с хора от Конгреса и дори имаше приятели в Капитолия.

Дали заради това божеството на Вейл проявяваше интерес към Рандал? Когато служиш на бог, рядко си посветен в мотивите му. Знаеше само, че става въпрос за важни неща, в сравнение с които неговите амбиции изглеждаха незначителни. Осъществяването на планове с хилядолетна давност изискваше от него да спечели доверието на този охранен циник и той бе готов да го стори. „Защото ще бъда възнаграден“ — помисли си Вейл. Така му бе обещал неговият бог.

Вероятно с вечен живот. И със свястно съществуване, междувременно.

— Война — повтори Рандал — или в краен случай някое военно учение, което да принуди британците да не надигат глава. Чухте ли за експедицията на Финч?

— Разбира се.

— Ако експедицията бъде нападната от партизани, Конгресът ще вдигне олелия до Бога и ще стовари вината върху англичаните. Ще има дрънкане на оръжие. Сигурно и пускане на кръв. — Рандал се наведе към него. — Не е истина, нали? Че можете да разговаряте с мъртвите?

Беше като да се отвори някоя заключена врата. Вейл си позволи една лека усмивка.

— Вие как смятате?

— Как смятам ли? Мисля, че виждам пред себе си уверен мъж, който ухае на сапун и знае как да очарова една вдовица. Без да се обиждате.

— Тогава защо питате?

— Защото… защото някои неща се промениха. Мисля, че разбирате за какво говоря.

— Не съм съвсем сигурен.

— Не вярвам в чудеса, но…

— Но?

— Сега всичко е толкова различно. Политиката, парите, модата — картата на света, очевидно, — но и други неща. Понякога се вглеждам в хората и чета странни неща по лицата им, в очите. Нещо съвсем ново. Сякаш знаят някаква тайна, която пазят дори от себе си. И това не ми дава покой. Не го разбирам. Та виждате ли, господин Вейл, започнах като скептик, а завършвам като мистик. Нека виним за това вашето чудесно уиски. Но ще ви попитам отново. Говорите ли с мъртвите?

— Да.

— Честно?

— Честно.

— И какво ви казват те, господин Вейл? За какво разговаряте с мъртвите?

— За живота. За съдбата на света.

— Странна работа. Между другото, жена ми също почина. Миналата година. От пневмония.

— Зная.

— Ще мога ли да говоря с нея? — Той остави чашата на бюрото. — Възможно ли е това, господин Вейл?

— Може би — отвърна Вейл. — Ще видим.

В Джеферсънвил флотът разполагаше с плиткогазещ параход, който щеше да откара експедицията на Финч до плавателната граница на Рейн, но отпътуването им се забави, след като лоцманът и по-голямата част от екипажа легнаха, покосени от континентална треска. Гилфорд не знаеше почти нищо за тази болест.

— Това е вид блатна треска — обясни му Съливан. — Изтощава организма, но рядко е с летален изход. Няма да се забавим много.

И наистина, след няколко дена параходът бе готов за отплаване. Гилфорд монтира фотоапарата си на триножник на дървения кей. Фотографията не бе напреднала особено след Чудото, продължителните работнически стачки през 1915 година бяха принудили Ийстман Кодак да затвори за известно време фабриката си, а предприятието „Хоукай“ в Рочестър бе изгоряло до основи. И все пак апаратите, с които разполагаше Гилфорд, бяха сред най-усъвършенстваните за момента. Натрупал опит от експедицията в Монтана, той си водеше прилежни записки за всяка направена снимка:

Четиринайсетимата членове на експедицията на кея в Джеферсънвил, Европа. Прави: Престън Финч, Чарлз Къртис Хемфил, Ейвъри Кек, Том Джилвани, Кенет Донър, Пол Робъртсън, Емил Свенсен; клекнали: Том Комптън, Кристофър Тъкман, Ед Бетс, Уилсън У. Фар, Мариън Дигби, по прякор Копача, Реймънд Бърки, Джон У. Съливан.

На заден план: военен кораб „Уестън“, металносив цвят, пристанището на Джеферсънвил, тюркоазена вода под синьо небе, мочурищата на Рейн при слаб северен вятър, златистозелени облаци, осем сутринта. Отплаваме.