Робърт Уилсън - Дарвиния

Гилфорд остана да седи невъзмутим на порутената задна стълба, докато другите се прибраха вътре, обсъждайки развълнувано случката. В първия момент се почувства щастлив, че е сам, загърнат в новия си топъл пуловер, докато парата от устата му се виеше нагоре към бездиханното сияние в небето.

По-късно — през следващите месеци и години, през последвалия век — щяха да бъдат направени безброй сравнения. Потоп, Армагедон, изчезването на динозаврите. Но събитието, ужасяващото известие за него и разпространяването на тази новина сред останките от човечеството, нямаха сходни на себе си, нито какъвто и да било прецедент.

През 1877 година астрономът Джовани Скиапарели бе картографирал каналите на Марс. Десетилетия наред картите му бяха прерисувани, подобрявани и приемани като факт, докато по-мощни телескопи не доказаха, че каналите са само илюзия, освен ако самият Марс не се е променил оттогава: напълно възможно в светлината на това, което сполетя Земята. Може би нещо бе прекосило Слънчевата система — като конец, понесен от неуловим полъх, нещо ефирно, но с невъобразими размери, докоснало първо студените светове на периферията, прониквайки през скали, лед и замръзнала мантия, през пластове от геологични наноси. И променяйки всичко, което докосне. Доближавайки Земята.

Небето беше пълно със знамения и поличби. През 1907-а — Тунгуският метеорит. През 1910-а Халеевата комета. Някои, като майката на Гилфорд Лоу, смятаха, че идва краят на света. Още тогава.

Небето в онази мартенска нощ беше по-ярко на североизточния хоризонт на Атлантическия океан, отколкото при приближаването на кометата. В продължение на няколко часа хоризонтът се озаряваше от сини и виолетови светлини. Сиянието, според някои, наподобяваше стена. То се спусна откъм зенита и раздели океана.

Виждаше се чак от Хартум (но в северното небе) и от Токио (едва забележимо, на запад).

От Берлин, Париж, Лондон, всички европейски столици — преливащата светлина бе озарила целия небосвод. Стотици хиляди зрители излизаха по улиците, забравили сън, заради това студено зарево. Към Ню Йорк се стичаха съобщения, до четиринайсет минути преди полунощ.

Точно в 23:46 източно време трансатлантическият кабел внезапно и необяснимо замлъкна.

Беше ерата на легендарните кораби: трансатлантическите лайнери от Големия бял флот, на компаниите „Кунард“ и „Уайт стар“, ерата на „Тевтоник“ и „Мавритания“, чудовищата на една империя.

Беше също така и ерата, в която се появи безжичното радио на Маркони. Замлъкването на трансатлантическия кабел можеше да бъде обяснено с всякакви катастрофални събития. Тишината на европейските радиопредаватели беше далеч по-зловеща.

Радиооператори пращаха съобщения и запитвания отвъд студения, спокоен Северен Атлантик. Не засичаха нито CQD, нито новия сигнал за бедствие SOS, нямаше драма с потъващи кораби, макар че неочаквано бе изгубена връзка с голям брой съдове, между които „Олимпик“ на компанията „Уайт стар“ и хамбургско-американския „Кронпринцесен Сесилие“ — истински флагмани, на които допреди броени секунди богаташи от десетки нации се бяха скупчвали край заскрежените перила, за да се любуват на природния феномен, хвърлящ такова ослепително сияние върху стъклената морска шир.

Необичайните, впечатляващи небесни светлини изчезнаха внезапно преди изгрев-слънце, плъзгайки се към хоризонта като огнен сърп. Слънцето се издигна в неспокойното небе и пое по своя вечен път. Океанът беше развълнуван, със силни и на места бурни ветрове. В зоната приблизително между 12 градуса западно от Гринуичкия меридиан и 40 градуса северно от екватора, цареше абсолютна, ненарушена от нищо тишина.

Първият, който пресече границата на „Стената на загадката“, кръстена така от нюйоркските телеграфни служби, беше застаряващият лайнер на „Уайт стар“ „Орегон“ — на път от Ню Йорк за Куинстаун и Ливърпул.

Тръкстън Дейвис, американският капитан на кораба, съзнаваше необичайността на положението, макар също като другите да не разбираше какво става. Радиото на „Орегон“ беше обемиста кутия с едва надхвърлящ стотина мили обхват. Съобщенията можеха да бъдат изопачени, слуховете за бедствия винаги се преувеличаваха. Но той помнеше добре Сан Франциско през 1906-а, когато заедно с други бе бягал презглава по улица „Маркет“, преследван по петите от пламъци, и имаше представа на какво е способна природата, когато се развихри.

Предната нощ капитанът предпочете да проспи събитието. Нека пътниците се лишат от сън и да зяпат небето, той избра топлия уют на своята каюта. Събуден преди зазоряване от изнервения радист, Дейвис прегледа съобщенията, получени по апарата на Маркони, след което нареди на главния инженер да надуе парата, а на главния стюард да свари кафе за целия екипаж. Загрижеността му беше колеблива, отношението към случващото се — все още скептично. „Олимпик“ и „Кронпринцесен Сесилие“ бяха само на броени часове източно от „Орегон“. Ако наистина получат CQD, той незабавно щеше да заповяда на главния инженер да приготви кораба за спасителни операции, а дотогава… какво пък, щяха да са нащрек.