Робърт Уилсън - Хронолитите

Петима куинисти го нападнали и го завлекли в задната стая на някаква авторемонтна работилница, където го разпитвали, като подсилвали доводите си с назъбено мачете.

Хич вдигна дясната си ръка и ми показа двата отрязани пръста. Бяха зашити внимателно, но си личеше, че раните са били доста сериозни. Опитах да си представя какво е било. Да си представя болката.

— Недей да трепериш — скастри ме той. — Можеше да е и по-лошо. Нали успях да се измъкна.

— Оттогава ли куцаш?

— Да, раниха ме в крака — за щастие с дребнокалибрен пистолет. Тъкмо когато напусках сцената. Акълът не ми побира откъде бяха изровили тази антика — трябва да е била от миналия век. По-важното, Скоти, е, че познах стрелеца.

— Познал си го?

— Мисля, че и той ме позна или поне се сети, че ме е виждал. Сигурно това го стресна, инак едва ли щеше да пропусне. Беше Адам Милс.

Отдръпнах се почти инстинктивно и неволно се подпрях на нагорещената врата, ала усещах само хлад.

— Невъзможно.

— Проклет да съм, ако лъжа. Не е загинал в Портильо — сигурно се е измъкнал с оцелелите.

— И се срещнахте в Ел Пасо? Просто така?

— Сю каза, че не било случайно. Нарече го значима последователност. На времето ти ни отведе при Адам, Скоти. Адам Милс е стрелката и тя сочи право в теб.

— Не го приемам.

— Може и да не приемаш, това си е твоя работа. И аз не приемам този куршум в крака. Ако има някакво значение, трябваше да убия няколко души, за да отнеса тази информация на Сю. Тя решава какви изводи да си прави от нея.

— Убил си няколко души?

— Скоти, с какво по-точно мислиш, че се занимавам? Пътувам из страната да чета проповеди? Да, убивам хора. — Той поклати глава. — И точно това не ми дава покой. Мислиш си, че съм онзи едър, колоритен субект, с когото беше приятелче в Чъмфон. Но аз съм убивал още преди да се запозная с теб, Скоти. Сю го знае. И ти трябваше да се сетиш — продавах дрога, а не бански, дявол го взел. Човек неминуемо се забърква в разни неща. Тогава и сега. Не съм съвестен като теб. Зная, че се мислиш за негодник, задето се издъни с Джанис и Кати, но дълбоко в душата си ти си семеен човек, Скоти. И това е всичко.

— И какво иска Сю от мен?

— Ще ми се да знаех.

Във време като сегашното „Мариот“ не привлича изобилие от гости. Сю беше сама в помещението с малкия басейн, до което бе долепена сауната, а Морис Торанс стоеше на пост пред вратата.

Тя извърна глава към мен над бълбукащото джакузи веднага щом влязох. Носеше огненочервен цял бански костюм и бяла еластична шапка, но както винаги нехаеше за външния си вид. Дори във врящите води на басейна не бе свалила архаичните си очила, с рамки от материал, който напомняше издраскан бакелит.

— Трябва да опиташ и ти, Скоти — рече тя. — Много е отпускащо.

— Не съм в настроение.

— Аха, предполагам, че си разговарял с Хич?

— Да.

Тя въздъхна.

— Добре, дай ми още минутка.

Надигна възедрото си тяло от джакузито и когато си свали шапката, косата й се разпиля като освободено от клетка животинче.

— Предпочитам да седнем на фотьойлите до прозореца — рече тя. — Не ти ли е топло с тези дрехи?

— Добре съм си — отвърнах, макар че въздухът бе като в тропиците и миришеше на хлор.

— Значи Хич ти каза за Адам Милс?

— Да, каза ми. Още не съм говорил с Ашли.

— Недей, Скоти.

— Да не казвам на Ашли? Защо, ти ли ще й съобщиш?

— Нямам подобно намерение и по-добре ти също да не го правиш.

— Тя мисли, че е мъртъв. Има право да знае истината.

— Адам е жив, в това няма никакво съмнение. Но ти си задай въпроса: какво ще спечели Ашли, ако узнае? По-добре ли е, ако научи, че Адам е жив и е убиец?

— Убиец? Той такъв ли е?

— Да. Това е неоспорим факт. Адам Милс е фанатично вярващ куинист, убиец и водач на една от най-реакционните бойни групи в страната. Мислиш ли, че Ашли трябва да го разбере? Искаш ли да й съобщиш, че с живота, който води, синът й най-вероятно съвсем скоро ще влезе или в гроба, или в затвора? Наясно си, че ако това се случи, ще трябва отново да преживее мъката си по него.

Поколебах се. Опитвах се да се поставя на мястото на Ашли — например да не знам нищо за Кати вече няколко години. Всяка информация би била добре дошла.

Но Адам не беше Катлин.

— Виж какво спечели тя след Портильо. Работа, семейство, истински живот — равновесие , Скоти, в един свят, в който това е рядък лукс. Безспорно ти я познаваш по-добре от мен. Но помисли за всичко това, преди да й го отнемеш.

Реших засега да отложа решението. И без това не бях дошъл тук да говорим по този въпрос.