Робърт Уилсън - Хронолитите

Ашли, разбира се, не познаваше Морис Торанс, който бе дори по-оплешивял от Рей Мозли и също бе пристигнал с големия пикап, паркиран отпред. Опитах се да го представя, но Ашли ме прекъсна с равнодушен тон:

— Не можем да настаним всички тези хора, Скот. Дори и за една нощ.

Долових в гласа й страх и донякъде обида.

— Няма и да се наложи — побърза да вметне Хич. — Току-що наех няколко стаи в „Мариот“. Радвам се да те видя, Ашли.

Тя само поклати глава.

— И междувременно, благодаря ти, че ни подслони — рече Сю Чопра. — Зная, че ви създаваме неудобства.

Ашли кимна, умилостивена от това, че Сю си събира багажа.

— В „Мариот“ значи? — попита тя.

— Какво пък, изглежда ни провървя в живота — засмя се Сю.

Слязох до пикапа с Хич, докато Сю и Рей приключваха с приготовленията. Хич напъха чантата на Сю отзад. След това положи ръка на рамото ми.

— Скоти, ще ми е нужна помощта ти, ако си склонен да ми отделиш малко време.

— Помощ за какво?

— Да прахосам пари за тежка машинария. Дизелови генератори и други такива.

— Не разбирам почти нищо от машини, Хич.

— Нужен си ми по-скоро за компания.

— Утре е работен ден.

— Още ли държиш маса на битака? Вземи си почивен ден.

— Не мога да си го позволя.

— Ами, можеш. Ние ще те финансираме.

Той назова сума, която изкарвах за повече от седмица. Много пари за удоволствието да се мотая с него, още повече че приятелите му ме бяха молили да преспят на канапето само преди няколко дни. Хич очевидно бе пристигнал в града със солидна пачка и предложението му бе изкусително. Но аз го приех с неохота.

— Ето какво — рече той. — Разполагаме с известна сметка, открита от Министерството на отбраната. Парите са за разни неща, тъй че не виждам защо част от тях да не се прелеят и в твоя джоб. Пък и наистина трябва да обсъдим някои неща.

— Хич…

— Хайде бе, няма да боли.

— Усещам, че зад всичко това се крие повече, отколкото виждам на повърхността.

— Има нещо такова. Ще поговорим по въпроса утре. Ще ти се обадя от хотела, за да подготвим плановете.

— Защо точно аз?

— Защото стрелката сочи към теб, приятелю. — Той се намести на седалката на шофьора и направи болезнена физиономия, докато повдигаше ранения си крак. — Поне така смята Сю.

Ето как в едно слънчево утро аз седях в пикапа до Хич Палей, докато наближавахме занемарения индустриален парк на западния бряг на реката. Климатичната инсталация на пикапа не работеше. (Нищо чудно, след като резервните части бяха дефицитни навсякъде из страната, всичко полезно се пренасочваше към армията.) Въздухът отвън бе сух и горещ като във фурна. Хич бе вдигнал прозорците и бе пуснал вентилацията на максимум. Докато стигнем мястото, накъдето се бяхме отправили, в купето миришеше на нагорещена тапицерия, моторно масло и пот.

Хич си бе уговорил среща с управителя на отдела за продажби в компания на име „Тайсън Брадърс“. Спряхме пред главната офис сграда и влязохме в кабинет, украсен с фикус и стенен тапет. Хич веднага премина към преговори за закупуването на два малки булдозера и достатъчно портативни генератори, за да захранят малко градче, плюс необходимите резервни части. Управителят проявяваше нарастващо любопитство — на два пъти попита дали сме независими предприемачи и изглеждаше раздразнен, когато Хич подмина пренебрежително въпросите. Но затова пък остана доволен, когато Хич поиска да направи поръчка. Нищо чудно тъкмо Хич Палей да спасяваше компанията му от надвисналия фалит.

Във всеки случай само за няколко часа Хич похарчи повече пари, отколкото бях изкарал през цялата минала година. Остави на управителя телефон за връзка, каза, че има човек, който да уговори доставката, и после двамата излязохме в нетърпимата жега отвън. В пикапа го попитах:

— Какво си намислил да правиш — да изкопаеш тунел и да го електрифицираш?

— Имаме малко по-амбициозни планове, Скоти. Смятаме да свалим един от паметниците на Куин.

— С помощта на два булдозера?

— Те са добавка към основната сила. На наше разположение е цял батальон от инженерните войски, готов да действа при първа заповед на Сю.

— Наистина ли вярваш, че можете да разрушите хронолит?

— Сю смята, че може. Поне така твърди.

— И кой по-точно сте избрали?

— Този в Уайоминг.

— В Уайоминг няма хронолит.

— Да, все още няма.

Хич ми бе обяснил всичко, доколкото бе наясно. След него Сю попълни празнините.

Изминалите няколко години, оказа се, били доста натоварени за Сю Чопра.