Робърт Уилсън - Хронолитите

Слънчева светлина огряваше ледената коричка върху предното стъкло. От решетката на таблото бликаше постоянен поток от затоплен въздух.

Надигнах се, все още разтреперан. Ашли беше в съзнание и търкаше ръцете на Катлин и това ме разтревожи, но Аш побърза да ме успокои:

— Всичко е наред. Важното е, че диша.

Хич Палей ме бе прибрал вътре веднага след първия термичен шок. В момента бе под колата и поставяше обратно пробката, която бях развил. Той се надигна, надзърна през замръзналото стъкло и ми даде знак, че всичко е наред.

— Размина ни се май — рече Ашли. Гласът й беше дрезгав и едва сега осъзнах, че гърлото ми е изсъхнало и болезнено при преглъщане, със сигурност заради свръхохладения въздух, който бях вдишал. Дробовете също ме наболяваха, някъде във върховете. Имаше засъхнала кръв по пръстите ми, вероятно на местата, където гаечният ключ бе охлузил кожата. Но Ашли имаше право. Беше ни се разминало.

Кати изстена отново.

— Нека остане завита — рече Аш. — Тя е болна, Скоти. Дано да не е пневмония.

— Трябва час по-скоро да я откараме в болница. — Което означаваше първо да се изкатерим обратно по брега. Не бях сигурен, че ще се справим.

Когато посъбрах малко сили, отворих вратата и излязох навън. Въздухът бе доста по-топъл отпреди и изненадващо свеж, ако се изключи мъглата от фини частици, които се стелеха наоколо, подобно на ситен сняг. Но вятърът бе отнесъл по-голямата част от ледената мъгла на изток.

Камъните и пясъкът на дъното на изсъхналия поток бяха покрити с димяща скреж. Изкатерих се по брега и погледнах назад към градчето — към това, което бе останало от него.

Портильоският Куин все още бе обгърнат в лед, но несъмнено щеше да е един от големите. Този път фигурата бе изправена, с протегната ръка, сякаш призоваваше масите да го последват.

Градчето лежеше в краката му, скрито донякъде от мъгла, но очевидно напълно разрушено.

Радиусът на термичния шок бе огромен. Почти всички поклонници бяха загинали, както предполагах, виждах само отделни машини да пъплят в далечните покрайнини на града, навярно подвижни станции на Червения кръст.

Ашли се изкатери задъхана по склона. Дъхът й секна за кратко, когато видя мащабите на разрушението. Устните й трепереха. Лицето й бе покрито с кафеникав, мокър от сълзи прах.

— Може би и той се е спасил — чух я да шепне, имайки предвид Адам.

Отвърнах, че е възможно.

Но дълбоко в себе си се съмнявах.

Придвижвайки се по черни пътища и пътеки за добитък, успяхме да заобиколим покрайнините на димящите руини на Портильо и да излезем най-сетне на главния път.

Отвъд чертите на града застигахме отделни групички оцелели, мъртвите без никакво съмнение бяха останали под разрушените останки на града. Много от тях накуцваха, пострадали от измръзване. Някои бяха заслепени от ледените кристали, други имаха рани от разхвърляните от вятъра отломки. Вече не изглеждаха така агресивни и заплашителни и на няколко пъти Ашли настоя да спрем и да им раздадем одеяла. А също и да попитаме за Адам.

Но никой от тези младежи не бе чувал за него, а и точно сега имаха други грижи. Молеха ни да предадем съобщения, да потърсим родители или приятели в Лос Анжелис, Далас, Сиатъл… Този парад на всеобщо нещастие беше ужасно потискащ и по някое време Ашли се усмири, макар че не спираше да шари с очи сред поклонниците, надявайки се да зърне сина си. Продължаваше да се оглежда дори когато вече бяхме на разстояние, което не би могъл да измине и здрав човек. Видът на стичащите се към Портильо линейки и камиони с помощи донякъде успокои глождещата я съвест, но не и сълзите й. Тя се облегна на седалката и само от време на време се навеждаше над Катлин.

Страховете ми за Катлин обаче постепенно се задълбочаваха. Тя беше по-зле, отколкото предполагах, и термичният шок бе допринесъл за развитието на болестта. Ашли измери температурата й с термометър от аптечката на колата, намръщи се и я накара да изпие няколко таблетки антипиретик. Наложи се да спираме, за да може Катлин да облекчи раздутите си черва, и всеки път, докато се тътреше към пикапа, тя изглеждаше все по-слаба и изтощена.

Трябваше час по-скоро да я закараме в свястна болница. Хич позвъни на Сю Чопра и й съобщи, че сме добре, но Катлин е болна. Сю препоръча да прекосим границата, ако е възможно, преди да потърсим медицинска помощ, тъй като без документи не бе изключено да приберат Катлин в затвора. Граничният пункт при Ногалес бе затворен — носеха се слухове, този път фалшиви, за предстояща поява на хронолит, — но Сю обеща да прати някого, който да ни прекара през границата. В болницата в Тусон имаше подготвена стая за Кати.