Робърт Уилсън - Хронолитите

Нямах никаква представа накъде може да води пътят. Това не беше посоката, от която бяхме дошли. Попитах Хич, но той също каза, че не знае, картата бе някъде отзад, пък и едва ли щеше да ни помогне, тъй че нямахме почти никакъв избор.

Прашната буря бе покрила предното стъкло с плътен слой пясък и съдейки по звуците, които издаваше двигателят, затрудняваше работата му. Затворих прозореца и включих отоплението на максимално. Всички бяхме плувнали в пот. Черният път ни изведе при дървено мостче над пресъхнало корито на поток. Мостът беше съвсем паянтов, поклащаше се от поривите на вятъра и беше повече от ясно, че няма да издържи тежестта на колата. Хич каза:

— Спусни се в дерето, Скоти. Поне ще разполагаме с някаква преграда между нас и Портильо.

— Брегът е доста стръмен.

— Да имаш по-добра идея?

Свърнах встрани от пътя, прегазих изсъхналите шубраци и се спуснах по наклона. Пикапът се залюля, лампите на таблото примигнаха и вероятно щяхме да се преобърнем, ако не стисках кормилото с желязна ръка — движен по-скоро от инстинкта за самосъхранение, отколкото от умение. Хич и Ашли мълчаха, но Катлин нададе уплашен вик, погълнат от воя на вятъра. Тъкмо бяхме стигнали плоското дъно на каменистото корито, когато над нас профуча изтръгната от корените акация като вкочанена черна птица. Дори Хич зяпна при тази гледка.

— Студено ми е — изстена Катлин.

Ашли извади последните одеяла, даде две на Катлин и едно на нас. В пикапа миришеше на прегоряла изолация, но въпреки това температурата почти не се бе покачила. Бях наблюдавал от разстояние термичния шок в Ерусалим, но нямах представа колко болезнен може да е този внезапен студ, който сякаш извираше направо от сърцето.

Енергия, извлечена право от обкръжаващата среда от сила, която бе в състояние да прехвърля исполински предмети назад във времето. Нов, още по-силен вятър нахлу в дерето и небето придоби цвета на рибени люспи. Бяхме взели термоизолиращо облекло и сега Хич го извади и го раздаде на всички. Якето на Катлин бе твърде голямо за нея.

Изведнъж бях споходен от ужасяваща мисъл и посегнах към дръжката на вратата.

— Скоти? — погледна ме Хич.

— Трябва да източа радиатора — рекох. — Замръзне ли водата, оставаме без транспорт.

Бяхме постъпили предвидливо, наливайки водата в найлонови торби, които имаха свойството да се разширяват при необходимост. Освен това бяхме заредили радиатора с антифриз. Но не предполагахме, че ще сме толкова близо до мястото на появата. Едно рязко снижаване на температурата вероятно щеше да изведе от строя охладителната система на двигателя.

— Не зная дали моментът е подходящ.

— В такъв случай ми пожелай късмет. И ми подай кутията с инструменти.

Измъкнах се навън сред оглушителния грохот. Вятърът затръшна вратата зад мен. Идваше през коритото от юг, подхранвайки стремителните термоклинали на пристигащия хронолит. Въздухът се задушаваше от прах и пясък. Прикрих очите си с ръка и ги присвих, колкото да мога да се ориентирам. Пипнешком се добрах до предния капак.

Пикапът бе спрял под остър ъгъл, опирайки предница в песъчливото дъно. Докато прикляках до колата, небето се озари от бледорозово сияние. Термоякето успяваше да запази в приемливи граници телесната ми температура, но дъхът ми се превръщаше в скреж, а пръстите ми бързо изгубиха чувствителността си. Беше късно да се връщам за ръкавици. Успях да отворя кутията с инструменти и да извадя отвътре гаечен ключ.

Радиаторната система се източваше отдолу, с отвъртането на пробка. Наместих ключа в пробката, но тя отказа да се завърти.

„Трябва ми опора“ — помислих и запънах крака в колелото, изтегляйки ключа, сякаш беше гребло на лодка. Воят на вятъра бе оглушителен, но под него долавях друг звук — тътнежа на появата, а после и земния трус от контакта, силен ритник направо от недрата на земята.

Пробката най-сетне се отвъртя и тупна в пясъка.

Последва я тънка струйка антифриз, който почти веднага замръзна — достатъчно, за да облекчи напрежението в системата, макар че, ако нямахме късмет, ледът би могъл да повреди тръбите.

Опитах се да стана и установих, че не мога.

Допълзях до тясното укритие, оформено между пясъчната купчина и шасито на пикапа. Главата ми бе толкова натежала, че вече не можех да я държа изправена, успях само да пъхна вкочанените си пръсти под якето и малко след това изгубих съзнание.

Когато отворих очи, вятърът бе утихнал, а аз се намирах в пикапа.