Робърт Уилсън - Хронолитите

— Всъщност, исках да кажа, че ми предложиха работа.

— Значи ли това, че напускаш „Кемпиън-Милър“?

— Разделих се с тях още преди две седмици.

— Охо! Смело решение, Скот.

— Благодаря, Уит, макар че тогава не бях толкова сигурен.

— И какво ще правиш сега? — попита Джанис.

— Ами, още не зная със сигурност… всъщност, помниш ли Сю Чопра?

Джанис се намръщи. После очите й се разшириха.

— Да! От „Корнел“, нали? Беше ни асистентка през първата година.

С Джанис се бяхме запознали в университета. За първи път я видях в химичната лаборатория, с колба течен алуминиев хидроксид в ръка. Ако я беше изпуснала, щеше да убие и двама ни. Първо правило на стабилната връзка: не изпускай проклетата колба.

Тъкмо Джанис ме бе представила на Суламит Чопра, тогава младши асистент с желание да изгради устоите на бъдещата си научна и преподавателска кариера. Помня, че в началото се държеше доста строго с всички, които посещаваха часовете й. Оказа се, че целта била да прогони онези, които идват по задължение, а с останалите да води задушевни беседи. Темата, с която бе спечелила място в университета, бе „Метафора и моделиране на реалността в литературата и физичните науки“ и тя се превърна в чест и разгорещен обект на дискусии. Сю бе готова да поставя високи оценки на всеки, който й помагаше в събирането на материали (ако ви се занимава с неща, като пространства на Калаби-Яу 5 5 Комплексни пространства на Калаби-Яу — компактно комплексно многообразие, което се използва в математическата интерпретация на теорията на струните. — Б.пр. , или разлики между първични и контекстно определени сили). Все пак часовете й за мен бяха приятно разнообразие. Към края на първия семестър вече не виждах в нея върлинеста млада преподавателка с изпъкнали очи и тотална липса на вкус по отношение на облеклото, а започнах да я възприемам като интелигентна и забавна жена, каквато си бе в действителност.

Поех дъх и казах:

— Сю Чопра ми предложи работа.

Джанис се обърна към Уит и поясни:

— Сю ни беше преподавателка в университета. Не видях ли името й наскоро във вестниците?

Вероятно, но навлизахме в опасна територия.

— Сега тя работи в една правителствена изследователска служба. Изглежда са добре финансирани, за да наемат още хора.

— Тя ли се свърза с теб?

— Може би не е редно да се интересуваме — намеси се Уит.

— Няма нищо, Уит. Всъщност Джанис искаше да попита защо мастит учен като Суламит Чопра ще търси компютърен плъх като мен. Въпросът е съвсем уместен.

— И отговорът е?… — подкани ме Джанис.

— Предполагам, защото й е нужен компютърен плъх.

— Каза ли й, че тази работа ти трябва?

— Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

— Така-така — поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

— Какво пък, Скот, това е страхотно — рече Уит. — Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

— Има ли нещо, което пропусна да споменеш? — попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

— Работата е в Балтимор.

— Балтимор?

— Балтимор. Мериленд.

— Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

— Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

— И не си съобщил на Катлин?

— Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

— Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

— Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

— Ще я навестяваш , така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.

— Дори далече оттук аз пак съм й баща.

— Дотолкова, доколкото си бил винаги.

— Изглеждаш ми сърдита.

— Не съм. Чудя се само дали не трябва да бъда.

Скоро след това при нас слезе Уит и продължихме да бъбрим за разни неща, но снегът навън се усили и Джанис подхвърли, че не се знае каква ще е пътната обстановка. Така че аз се сбогувах с тях и изчаках на вратата да дойде Кати за традиционната прегръдка. Когато се появи в антрето, долната й устна, трепереше, а веждите й бяха смръщени.

— Катенце?

— Моля те, не ме наричай така. Не съм малка.

Изведнъж се сетих.

— Послушвала ли си ни?