Робърт Уилсън - Хронолитите

— Това звучи налудничаво.

— Хората приказват разни неща, Скот. Може да са глупости. Наистина нямам понятие защо са те уволнили. Въпросът е, че управата предпочита да си пази разрешителните. Заради задграничните пазари и прочее. Ако някой дойде и започне да задава въпроси за теб, това може да заплаши всички останали.

— Анели, аз не съм никаква заплаха.

— Зная, Скот. — Личеше й, че нищо подобно не знае. Не искаше да срещне очите ми. — Повярвай ми, сигурна съм, че всичко това са дрънканици. Скот, време е да се обличам. — Тя понечи да затвори вратата. — И следващия път ми позвъни, моля те!

Живееше на втория етаж на малък триетажен блок в старата част на Едина. Апартамент 203. Втренчих поглед в номера на вратата. Двайсет плюс три.

Никога вече не се видяхме с Анели. Понякога се питам какво ли е станало с живота й. Как се е справила през следващите трудни години.

Така и не казах на Джанис, че съм си изгубил работата. Не че се опитвах да й доказвам нещо. По-скоро на себе си. И със сигурност на Катлин.

Всъщност Катлин вече не се интересуваше от моя живот. На десет професионалните занимания на възрастните й се струваха скучни и безинтересни. Тя знаеше само, че „ходя на работа“ и че изкарвам достатъчно пари, за да бъда уважаван, ако не богат член на света на големите. И това й стигаше. Харесвах отражението си в очите на моята дъщеричка: големият, стабилен, предсказуем, дори скучен баща.

Но не и разочароващ.

И със сигурност не заплаха за когото и да било.

Не исках Кати (Джанис и дори Уит) да узнае, че съм бил уволнен… поне не веднага, поне докато намеря някакво обяснение. Може би нямаше да е щастливият край, но най-малкото следващата глава в историята.

И тя дойде — под формата на неочаквано телефонно позвъняване.

Не беше щастливият край. Изобщо не беше край. И със сигурност не ставаше въпрос за щастие.

Джанис и Уит ме поканиха на вечеря. Правят го от време на време, както хората си внасят допълнителните пенсионни вноски или участват в благотворителна програма.

Джанис вече не беше самотна майка в квартал на града с контролирани от градската управа наеми. Беше се отървала от позорното петно, след като се бе омъжила за своя началник в биохимичната лаборатория, където работеше. Уитман Делахънт беше амбициозно момче с изявен мениджърски талант. Фармацевтична компания „Кларион“ просперираше въпреки азиатската криза, попълвайки празнината на пазара, образувала се след отдръпването на китайските и тайванските препарати. (Уит обичаше да се хвали, че за тяхната фирма хронолитите били истински „божи дар“, което караше Джанис да се усмихва неспокойно.) Не мисля, че Уит ме харесваше особено, но ме приемаше като някой братовчед от провинцията, обвързан с жена му чрез досадни, но неизбежни роднински връзки.

Ще бъда откровен, той се опитваше да се държи дружелюбно с мен, поне онази вечер. Отвори лично вратата на двуетажната си къща и застана на прага, окъпан в топла, жълтеникава светлина. Усмихна се. Уит бе от онези едри, пухкави мъже, които малко приличат на плюшени мечета. Не беше красавец, но от онзи тип, който жените обичат да определят като „сладък“. Беше с десет години по-възрастен от Джанис. Притежаваше ентусиазирана, макар и не съвсем искрена усмивка, която разкриваше два реда бели зъби. Уит със сигурност имаше най-добрия зъболекар, най-добрата здравна застраховка и най-хубавата кола в квартала. Понякога се чудех дали Джанис и Катлин не се изморяват в опитите си да бъдат най-добрата съпруга и дъщеря.

— Заповядай, Скот! — възкликна той. — Събуй си обувките и се стопли на огъня.

Вечеряхме в просторната столова, с големи прозорци, за да можем да се любуваме на околния пейзаж. Кати ни разказа някои неща от училище. (Изглежда, последната година имаше проблеми с математиката.) Уит ни запозна ентусиазирано колко успешно върви работата му. Джанис все още се занимаваше с протеинов синтез в „Кларион“ и поговорихме малко и за това. Очевидно тя нямаше нищо против да остави на Уит да води разговора.

Кати първа се извини и се прехвърли в съседната стая, откъдето се чуваше равномерното бърборене на телевизора. Уит донесе шише бренди. Напълни доста несръчно чашите, като японец, опитващ се да спазва западната традиция. Уит със сигурност не си падаше по алкохола.

— Май все аз приказвах — извини се той. — Ти как си, Скот? Как върви животът при теб?

— „Провидението не раздава подаръци по списък“ — цитирах аз.

— Нашият Скоти е поет — подсмихна се Джанис.