Урсула Гуин - Лявата ръка на мрака

Настаних се в мрачна, скъпа странноприемница, сгушена от подветрената страна на кулите. Станах на разсъмване след много лоши сънища, платих на ханджията-кожодер за легло, закуска и неточни наставления за пътя, по който трябваше да продължа, и тръгнах пеш да търся Отерхорд, стара крепост недалеч от Pep. На петдесет крачки от странноприемницата се загубих. Като вървях така, че кулите оставаха зад мен, а огромният бял силует на Каргав — от дясната ми страна, излязох от града и се насочих на юг, а едно селянче, което срещнах по пътя, ми каза къде да свърна към Отерхорд.

Стигнах там по пладне. По-право стигнах по пладне донякъде, но не знаех точно къде. Беше предимно гора или гъст лес; ала за горите в тази страна на грижливи лесовъди се полагат по-големи грижи от обикновено и пътеката водеше покрай склона право между дърветата. След известно време забелязах от дясната страна на пътеката дървена колиба, а после, малко по-нататък, от лявата ми страна — доста голяма дървена постройка; и отнейде идеше приятна миризма на току-що пържена риба.

Крачех бавно по пътеката: малко неспокоен. Не знаех как се отнасят ханддарейците към туристите. Всъщност знаех много малко за тях. Ханддара е религия без организация, без свещеници, без йерархия, без обети, без вяра; още не мога да кажа има ли тя бог или не. Тя е неуловима. Винаги е някъде другаде. Единствената й определена проява са крепостите, убежища, в които човек може да се оттегли и да прекара нощта или цял живот. Не бих търсил изобщо тоя странно неуловим култ в потайните му места, ако не исках да отговоря на въпроса, който Изследователите бяха оставили без отговор: Какво представляват Гадателите и какво вършат в действителност?

Бях прекарал в Кархида по-дълго от Изследователите и се съмнявах дали има нещо вярно в приказките за Гадатели и техните пророчества. Из целия обитаван от човека свят съществуват легенди за предсказания. Говори бог, говорят духове, говорят компютри. Двусмислието на оракулите и статистическата вероятност оставят празнини, а противоречията се заличават от Вярата. Обаче заслужава да се проучат легендите. Аз още не бях убедил нито един кархидеец в съществуването на телепатична връзка; нямаше да ми повярват, докато не я „видеха“: по-точно положението ми спрямо Гадателите на Ханддара.

Крачейки по пътеката, установих, че под сянката на тая приведена гора се простира цяло село или град, безреден като Pep, ала потаен, спокоен, със селски облик. Над всеки покрив и всяка пътека се надвесваха клоните на хемена, най-разпространеното дърво на Зима, яко иглолистно дърво с дебели светло-червени иглици. Разклоняващите се пътеки бяха осеяни с хеменови шишарки, вятърът ухаеше на хеменов цветен прашец и всички къщи бяха построени от тъмната хеменова дървесина. Най-после се спрях, чудейки се на коя врата да почукам, когато измежду дърветата излезе бавно някакъв човек и ме поздрави учтиво.

— Жилище ли търсите? — запита той.

— Дошъл съм с въпрос към Гадателите. — Бях решил да ме помислят, поне отначало, за кархидеец. Подобно на Изследователите никак не ми беше трудно да минавам за местен жител, щом пожелаех; акцентът ми оставаше незабелязан сред всички кархидейски диалекти, а дебелото облекло прикриваше половите ми аномалии. Наистина нямах изящната гъста коса и извитите надолу очи на типичния гетенеец и бях по-тъмнокож и по-висок от болшинството, но не извън нормалните разновидности. Космите на брадата ми бяха премахнати завинаги, преди да тръгна от Олул (по това време не знаехме още за „косматите“ племена на Перунтер, които са не само брадати, но и целите окосмени, като белите земляни). Понякога ме питаха как съм си счупил носа. Аз имах сплеснат нос; гетенейските носове са изпъкнали и тесни, със свити ноздри, добре пригодени за дишане на въздух под точката на замръзването. Човекът на пътеката в Отерхорд погледна със сдържано любопитство носа ми и рече:

— Тогава може би ще пожелаеш да говориш с Тъкача? Сега той е долу, на горската поляна, освен ако не е излязъл с дървената шейна. Или ще предпочетеш да разговаряш първо с Безбрачните?

— И аз не зная. Ужасно съм невеж… Младият човек се засмя и се поклони.

— Много съм поласкан! — каза той. — Аз живея тук от три години, ала още не притежавам достатъчно невежество, за което да заслужава да се говори.

Той беше твърде развеселен, но се държеше вежливо, а аз успях да си припомня достатъчно откъслечни сведения за хандарейските обичаи, за да разбера, че съм проявил самохвалство, все едно да се приближа до него и да кажа: „Аз съм рядко красив…“