Лари Нивън: Пръстенов свят

Намираше се в безлична хотелска стая. В обстановка, която със своята прозаичност направи последвалия шок дваж по-силен.

От средата на стаята в него се бе втренчило нещо, което не бе нито с човешки вид, нито дори хуманоид. Стоеше на три крака и наблюдаваше Луис Ву от две посоки с две плоски глави, украсили върховете на две гъвкави и изящни шии. По-голямата част от кожата на това чудато туловище бе бяла и мека като ръкавица. Между основите на двете шии обаче започваше гъста и груба кафява грива, която продължаваше по целия гръбнак и стигаше до основата на сложната на вид първа става на задния крайник. Двата предни крака бяха широко разкрачени, така че малките ноктести копита на звяра образуваха един почти равностранен триъгълник.

Луис предположи, че създанието е извънземно животно. В тези плоски глави не изглеждаше да има място за мозъци. Забеляза обаче изпъкналостта между основите на шиите, защитена с едно удебеляване на гривата, и в главата му изплува спомен отпреди осемнадесет десетилетия.

Това бе кукловод. Кукловод от Пирсън, и неговият череп и мозък се намираха под изпъкналостта. Не беше животно. Притежаваше толкова разум, колкото и човекът. Очите му, по едно в глава, защитени от яки костни гнезда, продължаваха да гледат втренчено Луис Ву от две посоки.

Луис натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

Не беше в плен. Можеше да набере номера на друг град и да изчезне. Това обаче въобще не му дойде наум. Не всеки ден можеше да се види кукловод от Пирсън. Бяха изчезнали от известното на човека пространство още преди Луис Ву да се роди.

— Мога ли ви помогна с нещо? — попита Луис.

— Можете — отвърна извънземното. Отвърна с глас, който разбуди мечти от юношеските години. Такъв глас щеше да подхожда на Клеопатра, Хубавата Елена, Мерилин Монро и Лорелай Хунц, събрани в едно.

— Тандж! — ругатнята му се стори по-уместна от обикновено. Няма справедливост на този свят! Не беше честно такъв глас да принадлежи на двуглаво извънземно създание с неопределен пол.

— Не се бой — рече извънземното, — знай, че можеш да избягаш, ако пожелаеш това.

— Едно време в училище съм виждал на картинка същества като теб. Мислех, че отдавна сте си заминали.

— Когато моята раса напусна известното пространство, аз не бях сред другите — отвърна кукловодът. — Останах в известното пространство, защото расата ми се нуждаеше от моето присъствие тук.

— Къде си се крил? И в коя част на Земята се намираме?

— Това не е твоя грижа. Нали ти си Луис ММГРЕВПЛХ?

— Знаел си кой съм? Преследвал си именно мен?

— Да. Открихме, че е напълно възможно да се манипулира мрежата от пътни кабини.

Луис Ву знаеше, че е напълно възможно. Само дето подкупът трябваше да е огромен, но това можеше да се уреди. Защо, обаче?

— Ще ми отнеме доста време да ти обясня — започна кукловодът.

— А ще ме пуснеш ли да изляза оттук?

Кукловодът размисли.

— Предполагам, че съм длъжен да го направя. Искам обаче преди всичко да знаеш, че съм защитен. Ако решиш да ме нападнеш, въоръжението ми ще те спре.

— Защо би трябвало да те нападам?

В гласа на Луис Ву се почувства раздразнение. Кукловодът не отговори.

— Сега си спомням. Вие сте страхливци. Целият ви етически кодекс е изграден върху страха.

— Съждението ти е неточно, но приемливо за нас.

— Е, можеше и да е по-зле — съгласи се Луис. Без съмнение, предпочиташе да си има работа с кукловод, отколкото с побърканите на расова тема триноци или с кзинтите, у които инстинктът да натискат спусъка бе твърде силно развит. Или с гроговете, от чиито туловища се подаваха смущаващи заместители на ръце.

Съществото отприщи в главата му цял порой от прашни спомени. Информацията за кукловодите, за търговската им империя и за сделките им с човечеството се смеси със спомена за първата тютюнева цигара, изпушена от Луис, за клавишите на пишещата машина под младите му и тромави нетренирани пръсти, за списъците от думи на интерезик, които трябваше да се запаметяват, за звученето и вкуса на английския, за несигурността и смущенията на ранната младост. Бе учил за кукловодите в часовете по история в гимназията и след това те бяха излезли от паметта му за цели сто и осемдесет години. Невероятно бе колко дълго време можеше да се съхрани подобна информация в един човешки мозък.

— Ще остана тук — каза той на кукловода, — ако така ще се чувстваш по-спокоен.

— Не. Трябва да се срещнем.

Докато кукловодът набираше смелост, мускулите под гладката му кожа трептяха и се издуваха. След това вратата на пътната кабина щракна и Луис Ву влезе в стаята.