Лари Нивън: Пръстенов свят

— За такъв кораб Патриархът ще ми даде име. Сигурен съм, че ще го направи. Какво ли име да си избера? Как ти се вижда… — кзинтът измяучи нещо с много висок тон.

Кукловодът му отвърна на същия език.

На Луис му стана неприятно от това, че не може да следи разговора. Реши да ги остави да продължат, но след това се сети за нещо по-умно. Измъкна холограмата от джоба си, пресече стаята и хвърли снимката върху косматия скут на кзинта.

Кзинтът нежно я пое с меките си черни пръсти.

— Прилича на звезда с пръстен — каза, — а така ли е всъщност?

— Свързана е с нашето пътуване — отвърна кукловодът. — Засега не мога да ти кажа нищо повече.

— Много си тайнствен. Добре, кога тръгваме?

— До няколко дни, предполагам. Агентите ми продължават да търсят добре подготвен четвърти член на нашия екип.

— Ще почакаме, щом трябва. Луис, ще се присъединим ли към гостите ти?

Луис стана и се протегна.

— Разбира се, нека малко да им повдигнем тонуса. Говорителю, имам едно предложение. Отсега те моля да не го приемаш като посегателство срещу твоето достойнство. Виж какво ще направим…

Групата на гостите се бе разпаднала на подгрупи любители на триизмерна телевизия, играчи на бридж и покер, любовни двойки и по-многочислени дружинки разказвачи на вицове, жертви на скуката. Навън, на полянката, под едно бледо утринно слънце се бе устроила смесена компания от жертви на скуката и ксенофили. В нея влизаха Несус и Говорещия с животни. Също Луис Ву, Тила Браун и един преуморен барман.

Полянката бе оформена съгласно древната британска формула — сей тревата и я подстригвай петстотин години. За едно достолепно аристократично семейство петстотинте години бяха приключили с борсов крах и внезапно безпаричие, от което пък Луис Ву точно тогава не се оплакваше. Тревата бе зелена и лъскава и очевидно неувредена от генетични експерименти, целящи съмнителни подобрения. В дъното се виждаше тенис корт, където малки фигурки търчаха, подскачаха и размахваха много енергично не по мярка големи ракети.

— Прекрасно нещо е спортът — каза Луис. — По цял ден бих могъл да го наблюдавам.

Последвалият смях на Тила го изненада. Помисли си бегло за милионите вицове, които тя никога не бе чувала, за старите вицове, които никой вече не разказваше. От милионите, които Луис Ву знаеше наизуст, поне 99 на сто бяха стари. Миналото и настоящето понякога не се смесват особено удачно. Барманът, леко наклонен, доплува до Луис, чиято глава бе в скута на Тила, и единствено желанието му да не променя позата си бе причина за наклона. Поръча по клавиатурата две луковици, улови ги, когато излизаха от процепа, и подаде едната на Тила.

— Приличаш на една моя много стара позната — каза й. — Говори ли ти нещо името Паула Черенкова?

— Карикатуристката? Родена в Бостън?

— Да. Днес живее на Ние Го Направихме.

— Пада ми се пра-пра-пра-прабаба. Веднъж й ходих на гости.

— Преди много-много време изпитвах сърдечен трепет по нея. Човек би казал, че сте близначки.

Смехът на Тила предизвика вибрации, които Луис усети с удоволствие по гръбнака си.

— Обещавам ти да не предизвиквам у теб такъв трепет, стига да можеш да ми обясниш какво представлява.

Луис се замисли над думите й. Изразът беше негов, сам го бе измислил, за да опише какво е почувствал. Отдавна обаче не бе го използвал, а и не му се беше налагало да го обяснява някому. Винаги разбираха какво иска да каже.

Утрото бе тихо и спокойно. Ако си легнеше сега, щеше да спи поне дванадесет часа. От отровите, насъбрали се в тялото му поради умората, се чувстваше изтощен. Главата му си почиваше удобно в скута на Тила. Половината от гостите бяха жени, много от които преди години бе опознал като съпруги или любовници. В първата фаза на празненството бе чествал рождения си ден поотделно с три различни жени. Три жени, които преди време бяха означавали много за него, както и той за тях.

Три ли бяха или четири? Три бяха. И май вече е имунизиран срещу трепети на сърцето. За двеста години успя доста да закоравее. И ето, сега се беше отпуснал тихо и удобно в скута на една непозната, която си приличаше като две капки вода с Паула Черенкова.

— Спомням си как се влюбих в нея — започна да разказва. — Бяхме се познавали дълго време, години. Даже и срещи бяхме имали. Една нощ изведнъж започнахме да водим някакъв дълъг разговор — и хоп — влюбих се! Мисля, че и тя бе влюбена в мен. Онази вечер не спахме заедно, имам пред вид вечерта, когато я помолих да се ожени за мен. Отказа ми. Тогава градеше кариера. Обясни ми, че няма време за сватба. Решихме обаче да прекараме една седмица заедно в националния парк Амазонас, да си организираме нещо като седмичен заместител на медения месец… Тази седмица не се получи нищо. Купих билети и резервирах хотел. Имало ли е случай да хлътнеш така по някого, та да решиш че не го заслужаваш?