Роберт Догерти - Скалата

— Руснаците! — горчиво рече Фран. — Винаги руснаците. Или иракчаните. Или кубинците. Или либийците. Или пък който е нашият враг за тази седмица.

Дон сви рамене, доволен, че има да мисли за нещо друго, вместо за собствения си проблем.

— Била си на срещите на „Хермес“. През повечето време обсъждаха най-неблагоприятното развитие на нещата и гледаха на всеки като на враг. — Той обърна очи към нея. — По дяволите, Фран, та нали ти се занимаваш точно с това — да предвиждаш най-неблагоприятното развитие на нещата. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че една от основните причини дори само да присъстваме на някой от тези срещи беше твоят анализ на съвременните тенденции и докъде най-вероятно ще ни доведат.

— Това бяха статистически прогнози, основаващи се на събитията — каза Фран. — Тези прогнози ще станат действителност, ако не се направи нищо, за да се отклоним от ужасния път, по който сме поели.

— Да, зная — съгласи се Дон. — По дяволите, последната задача, която получих от „Хермес“ — заедно със стипендия от сто и шейсет хиляди долара — беше да открия естествени подземни скривалища, които военните с минимални разходи да превърнат в бункери. Накараха ме даже да разработя въпроса как Мамонтовата пещера може да се използва за военни цели по време на криза.

— Бомбоубежища! — избухна Фран. — Искат да решат световните проблеми като строят бомбоубежища, така ли? Този начин на мислене е от петдесетте години.

— Е, и аз съм оттогава — тихо рече Дон.

Това мислене е насочено по-скоро към оцеляването, а не към живота — продължи Фран, сякаш не го бе чула.

— Каква е разликата? — попита геологът.

— Оцеляват животните — отвърна Фран. — Хората живеят.

— Животните не правят ядрени бомби, които после да изчезват — възрази Дон. — Какво всъщност, мислиш ще стане, ако бъде взривена втората бомба?

— Зависи къде бъде взривена — каза Фран.

— Без значение къде бъде взривена — настоя Дон. — Какво според теб ще стане?

Фран го погледна.

— Мисля, че ще затънем в още по-дълбоки лайна, отколкото сме сега. Променливите величини са много, следователно има и много възможни резултати, но над деветдесет процента от тях са ужасни.

Дон кимна.

— Добре, виж сега, Фран, През последните петнайсет години, докато работех за правителството, може да съм крил главата си в пясъка — правех каквото ми казваха, взимах парите им и не се замислях много за това. Не се замислях много за нищо. Почакай — вдигна ръка той, когато Фран понечи да го прекъсне, — остави ме да довърша. — Геологът посочи Стената. — Но събитията от последните четирийсет и осем часа ми отвориха очите. Не съм сигурен какво става тук, но приемам, че отговорността ми надхвърля границите на собствения ми малък свят.

До този момент Пенкак беше седяла толкова тихо, че когато заговори, те се сепнаха.

— Много добре, но дори сега ти продължаващ да не допускаш възможността, че може да се наложи да допуснеш недопустимото. — Думите й увиснаха в продължително мълчание.

— Мога да допусна недопустимото, ако зная какво е то. Всичко е толкова… — Батсън млъкна по средата на изречението, когато Стената неочаквано просветна и от нея излязоха Хокинс и Дебра. Не изглеждаха по-различно, отколкото ако бяха минали през въртяща се врата. Майорът бе сложил ръка върху рамото на Дебра и я държеше, докато премигваха под блясъка на насочените към стената мощни прожектори.

Лейтенантът викаше нещо в радиостанцията си. Фран, Батсън и Пенкак се струпаха около новодошлите.

— Добре ли сте? — попита Фран.

— Да — отвърна Хокинс, като хвърли поглед през рамо към портала.

— Какво стана? — попита Батсън.

— Срещнахме се със създателите на всичко това — каза Дебра и от начина, по който го каза, Фран веднага разбра, че не говори за руснаците.

Отрупаха ги с въпроси, но Хокинс вдигна ръка.

— Ще ви разкажем всичко, но искам да го направя само веднъж. Нямаме много време.

— За какво нямаме много време? — попита Фран.

В отговор майорът посочи към дупката.

— Да се качим горе. Трябва да информираме Лам, за да може да го съобщи на президента.

22 декември 1995 г., 23:07 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:37 ч. по Гринуич

Фран слушаше с удивление подробния разказ на Хокинс за случилото се с Дебра и него от момента, в който бяха минали през Стената, до завръщането им. От време на време Дебра добавяше по някоя забележка или дребен факт, но за Фран бе очевидно, че майорът е много опитен в такива доклади. Предполагаше, че го е правил след всяка акция — в същото време обаче беше сигурна, че никога не е преживявал нещо подобно.