Роберт Догерти - Скалата

Тускин се размърда.

— Избрали сте нас, но ние не сме онези, които ръководят нашия вид. Ние можем да предадем посланието ви на ръководителите си. Това може да промени нещата на нашата планета така, че втората ви възможност да стане осъществима. Ако нашите правителства си сътрудничат, ние сме в състояние да превърнем планетата в място, достойно за защита.

„Ще обмислим това. Чакайте.“ — Стаята стана абсолютно тъмна и образът на трите светлини по ретината на Хокинс бавно започна да избледнява.

— Четири имена ли сте получили? — попита Хокинс.

Гласът на руснака се чу от много далеч.

— Да. Съобщение до космическата ни лаборатория. Съвсем пряко. Получи се от тунгуската тайга. Това ни накара да копаем, както и съобщението от Ейърс Рок. Отдавна знаехме, че в случилото се в тайгата има нещо странно.

— Защо правителството ви не е пратило четиримата, чиито имена са били включени в съобщението? — попита Леви.

— Ами вашето? — отби атаката Тускин. — Защо нарушихте границата ни и се опитахте да разберете какво правим? Можем да си задаваме въпроси цял ден, но ако те кажат, че повече не искат да имат нищо общо с нас, всичко ще е безсмислено!

— За последен път Рояка е атакувал Земята през 1908-а — отбеляза Хокинс. Може да мине много време преди да го направят отново.

— Достатъчен е простият факт, че съществуват! — дрезгаво каза Тускин. — Разбирате също толкова добре, колкото и аз, че най-правилното военно решение за Коалицията е да скъси отбранителната си линия.

— Фактът, че още не са го направили, ми дава надежда — рече Дебра. — Важното е, че са решили да разговарят с нас.

Тускин като че ли не чу думите й.

— Ровим се в калта и се бием помежду си още откакто цивилизацията съществува, а сега изведнъж вдигаме очи и разбираме, че сме били идиоти! Аз те убивам, защото си американец. Ти ме убиваш, защото съм руснак. Но нали всички ние сме хора! — Тускин се изплю. — Глупост. Вече е прекалено късно. Всичко свърши.

Хокинс разбираше на какво се дължи яростта на руснака. Тускин бе отдал целия си живот, за да защитава режим, паднал само преди няколко години. Грижливо отглежданият в руската армия мит за дълг, чест и родина беше загубил основата си. А сега онова, което бе сполетяло страната на Тускин, щеше да се случи с цялата планета. Щом един опитен военен като него възприемаше нещата така, зачуди се Хокинс, как ли щяха да реагират другите?

Все още мислеше за това, когато светлините отново се появиха.

„Имате двайсет и четири часа да се върнете при нас и с предложение, и с вече извършени действия, които да показват, че можем да се спрем на друга възможност вместо на третата.“

— Какво? — възкликна Дебра. — Тази система съществува от стотици хиляди години, а вие ни давате само двайсет и четири часа, за да направим нещо? Трябва ни повече време.

„Предавателните обекти, през които дойдохте тук, ще ви върнат в изходното ви положение. След двайсет и четири часа порталите ще бъдат затворени.“ — Светлините изчезнаха. Вратата на асансьора зад тях се отвори и светлината оттам нахлу в стаята. Хокинс отново усети краткото убождане, дръпна ръце и този път успя да ги измъкне без усилие. Ръкавът се завъртя навън и майорът се изправи, за да тръгне към асансьора.

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 23:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 13:30 ч. по Гринуич

На повърхността се беше спуснала нощ, но това нямаше значение за Фран долу в кухината. Впила очи в Стената, тя седеше на скалния под, сякаш ако просто я съзерцаваше достатъчно дълго, погледът й щеше да проникне отвъд и да разбере какво се е случило с Хокинс и Дебра.

Дежурството на Томкинс бе свършило преди час и на негово място застъпи млад лейтенант. За Фран присъствието му представляваше постоянен дразнещ шум, защото военният работеше по дистанционно управляемата камера, която искаха да вкарат през Стената. Дон Батсън беше останал с нея и очите му постоянно търсеха нейните за кураж в собственото му личностно изпитание. На няколко метра от тях доктор Пенкак наблюдаваше неподвижна като пода, на който седеше.

— Дебра като че ли знаеше какво прави. — Думите се изплъзнаха от устата й още преди Фран да осъзнае какво казва.

Тя хвърли поглед към Дон, който навярно за петдесети път през последния час прокарваше ръка по гладката каменна стена, намирайки утеха в самата скала — нещо, което тя отлично разбираше.

— Доколкото ни е известно, тя е луда — отбеляза геологът. — Може да е на някаква своя система на лечение — иронично добави той и протегна леко треперещата си ръка с палец нагоре. Лам е убеден, че Хокинс и Леви са излезли в тунгуската тайга и че руснаците са ги хванали.