Филип Фармър: Върнете се в телата си!

В края на седмата си година той вече бе успял да си състави една що-годе точна представа за течението на Реката посредством наблюдението на многобройните зорници и множество разговори с местните жители.

Това не беше подобие на митичната змия с глава в двата си края, единият северният полюс, а другият южният. Беше Змията от Мидгард [5] Мидгард — Средната Земя според скандинавската митология. — Б. пр. , с върха на опашката стъпила на Северния полюс, тялото обвито около планетата, и глава захапала опашката си. Реката тръгваше от изворите си на Северния полюс, криволичеше напред-назад върху едното полукълбо, заобикаляше Южния полюс и после правеше обичайния зиг-заг върху другото полукълбо, като непрекъснато се стремеше на север, и накрая се вливаше в хипотетичното полярно море. Ако историята, разказана от титантропа, прачовекът кълнящ се че е видял Тъмната Кула, се окажеше вярна, това означаваше, че Кулата се издигаше от водите на забуленото в полярни мъгли море.

Бъртън беше слушал историята преразказана от неизвестен поред разказвач. Но той самолично се беше сблъскал с племето на титаните в близост до началото на Реката при първото му «пътешествие», и съвсем вероятна беше възможността за някой от тях да е успял да прекоси планините и да зърне полярното море. А където беше минал един, можеха да минат и хиляди.

А каква сила тласкаше нагоре Реката?

Скоростта й изглеждаше неизменна даже и там, където би трябвало да се забавя или ускорява според местния релеф. От това заключи, че съществуваха местни гравитационни полета, които тласкаха неуморно могъщия поток напред докато стигнеше областта, в която естествената гравитация поемеше нещата в свои ръце. Някъде се намираха устройствата, вероятно под дъното на самата Река, които изпълняваха тази функция. Очевидно полетата им имаха много ограничен радиус на действие, защото земното притегляне си оставаше постоянно спрямо земните хора в тези области.

Имаше и още цял куп други въпроси. Нищо не можеше да го спре по пътя му към тайнственото място или съществата, които бяха в състояние да му дадат отговор на вълнуващите го въпроси.

И в края на седмата година след първата си смърт той стигна желаната земя.

Това се случи на 777 му «скок». Беше убеден, че 7 е числото, което му носеше щастие. Въпреки всички насмешки на хората от двайсетия век той упорито продължаваше да вярва в суеверията наследени от Земята. Самият той често се надсмиваше над чуждите суеверия, но беше сигурен в доброто знамение, което му носеха някои цифри; че сребърната монета поместена върху очите му ще върне силите му при силна преумора и ще подсили второто му зрение, сетивото което го предупреждаваше за очакващите го опасни ситуации. Вярно, че досега не бяха открили находища от сребро в тоя беден на минерали свят, но ако имаше, той щеше да се възползува от него.

Поредният си пръв ден той прекара целия на брега на Реката. Не обръщаше особено внимание на хората, които се опитваха да го заговарят, само им се усмихваше мълчаливо. Те нямаха враждебни намерения, нещо наистина рядко за по-голямата част от областите които беше посетил до този момент. Слънцето лениво се влачеше над източните върхове, като едва-едва надничаше иззад тях. Пламтящото кълбо се плъзна над равнината по-ниско от когато и да било, освен може би когато се беше озовал сред представителите на племето от титани с гротескно дългите носове. Светилото заля за малко долината със светлина и топлина и после започна да се катери по билото на западния хребет. В долината се смрачи и въздухът захладня значително; може би само земята на титаните беше по-студена. Слънцето продължи обиколката си докато се добра до точката, на която го беше заварил пробудилият се Бъртън.

Изтръпнал от преумора, но щастлив, той се обърна да потърси място за спане. Сега вече знаеше със сигурност, че беше в арктическата област, но вече от другата, до устието на Реката.

Дочу познат глас, но не можеше да се сети чий е (беше чувал безброй)???.

— Джон Колоп!

— Абдул ибн Харун! И казват, че нямало чудеса! Какво се случи с теб от последната ни среща?

— Умрях същата нощ, в която и ти — каза Бъртън. — И още няколко пъти след това. Лошите хора и на тоя свят са повече.

— Това е съвсем естествено. И на Земята бяха множество. И въпреки това смея да твърдя, че броят им намалява, защото нашата Църква върши своето богоугодно дело, да благодарим на Господ. Особено в тази област. Но придружете ме, приятелю. Ще ви представя на моята съжителка. Прекрасна жена, особено в един свят който не държи особено на брачната вярност или на каквато и да е друга добродетел. Родена е през двайсетия век след Новата ера и е преподавала английски език. Понякога си мисля, че тя ме обича не за това което съм, а за това, на което мога да я науча за английския от моето време.