Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

— Солейското училище се оказа подходящо място — отбеляза веднъж баща й.

Но Алиса не харесваше Солейското училище. Искаше да ходи на училище с жълтия рейс, с който откарваха децата на съседите. Много плака и често запокитваше рисунките си на пода, след като ги завършеше. Тогава мама излезе от стаята си — Лейша не беше я виждала от няколко седмици — и счупи два порцеланови свещника. Бяха скъпи, китайска изработка, и Лейша се втурна да събира парченцата. През това време мама и тате се надвикваха в гостната, под голямата стълба.

— Тя е и моя дъщеря! Ще върви където й е приятно!

— Какво право имаш ти да решаваш? Погледни се на какво заприлича с твоето непрекъснато наливане… помисли какъв пример им даваш… а мислех, че се женя за английска аристократка!

— Получи това, за което си беше платил! Нищо! Пък и кога ли си имал нужда от мен? От който и да било?

— Престанете! — разплака се Лейша. Изведнъж настъпи тишина. Беше си порязала ръката на едно парче и кръвта й капеше по килима. Тате изтича и я вдигна на ръце. — Престанете — изхлипа Лейша и почти не чу, когато баща й зашепна:

— Ти престани, Лейша. Нищо, което те ти правят, не бива да те засяга. Трябва да си по-силна от тях .

Лейша зарови личице в рамото на тате.

Преместиха Алиса в сандбъргското начално училище, същото, в което отиваше всяка сутрин жълтият рейс от улицата.

След няколко седмици тате им съобщи, че мама постъпва в болница да се лекува и вече нямала да пие толкова много. А когато излезе оттам, продължи той, ще отиде да живее другаде. Двамата вече не били щастливи заедно. Каза им го много внимателно, като подбираше всяка дума.

— Не искам да си отива — заплака Алиса. Лейша си помисли, че баща й ще я вдигне на ръце и ще я прегърне. Но той само стоеше и ги гледаше.

Тогава Лейша застана до Алиса и я прегърна.

— Успокой се, Алиса. Всичко ще бъде наред! Ние ще го направим така! Аз ще си играя с теб, когато не си на училище, за да не ти е мъчно за мама!

Алиса се вкопчи в Лейша. А Лейша извърна глава, за да не вижда лицето на тате.

Този път Кензо Ягаи пристигаше в Щатите, за да чете лекции. Заглавието на темата, по която щеше да говори на срещите си в Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго, с повторение във Вашингтон, под формата на официално обръщение към Конгреса, беше: „Неизбежни политически последствия от приложението на леснодостъпна енергия.“ Лейша Камдън, почти единайсетгодишна, щеше да се срещне с него непосредствено след лекцията в Чикаго, като частната среща бе уредена от баща й.

Познаваше добре още от училище принципите на студения термоядрен процес. Преподавателят по глобална проблематика се бе постарал да проследи в хронологичен ред промените в света, настъпили след евтиното и лесно приложимо откритие на господин Ягаи: нарастващият просперитет на Третия свят, крахът на старите комунистически системи, упадъкът на нефтените империи, обновената икономическа мощ на Съединените щати. Като персонална задача, всеки от групата й трябваше да напише сценарий за филм, в който да се сравни бита на едно средно американско семейство от 1985-та (притискано от високата цена на електроенергията и с вяра в бъдещето на данъчната политика) и идентично семейство от 2019-та, което разчита на евтина енергия и вярва в договора, като солидна основа на съвременната цивилизация. Някои от нещата, които узнаха в хода на изследването, учудиха и изненадаха Лейша.

— В Япония смятат Кензо Ягаи за предател на собствената си нация — сподели тя на вечеря с баща си.

— Не — поправи я той. — Някои японци мислят така. Внимавай с обобщенията, Лейша. Ягаи патентова и лицензира своята Я-енергия в Съединените щати, защото тук духът на личното предприемачество все още не беше умрял. Благодарение на изобретението му, нашата страна се върна обратно в лоното на индивидуалната ползокрация, а Япония бе принудена да ни следва по този път.

— Баща ти бе един от хората, които защитаваха този възглед от самото начало — добави Сюзън. — Изяж си граха, Лейша.

Сюзън и Роджър бяха женени не повече от година, но за Лейша присъствието на Сюзън в къщата все още бе някак странно. Все така я харесваше, а и баща й често повтаряше, че Сюзън била ценна добавка към дома — интелигентна, амбициозна, общителна. Като Лейша.

— Запомни, Лейша — продължи баща й, — ползата на всеки от нас за обществото, а и за самия себе си, се гради на това, което ние правим, а не което мислим, че другите трябва да направят. Хората търгуват с умението си да вършат разни неща и от това печелят всички. Основите на съвременната цивилизация се опират на договора. Всички съглашения са доброволни и от взаимна изгода. В противовес на принудата, която, като средство за постигане на цели, е напълно погрешна.