Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

— Ще се обадя — Камдън стана, но изведнъж се наведе и втренчи очи в лицето на жена си. — Добре, Елизабет. Добре.

След което напусна стаята.

Измина доста време, преди Сюзън да осъзнае, че Елизабет я разглежда с любопитство.

— О, да, докторе. Такъв си е той.

Сюзън премълча.

— Абсолютно непоносим. Но не и този път. — Тя се засмя тихо. — Две значи. Вие… знаете ли от какъв пол е другото?

— И двете са женски.

— Исках момиченце. А сега ще имам две.

— Значи ще ги задържите?

— Разбира се. Благодаря ви, че дойдохте, докторе.

Намек, че може да си върви. Никой не я изпрати. Но докато влизаше в колата, откъм вратата дотича Камдън — гологлав и запъхтян.

— Сюзън! Исках да ти благодаря, че дойде лично да ни съобщиш всичко това.

— Вече ми благодари.

— Да. Вярно. Уверена ли си, че вторият плод няма да навреди на дъщеря ми?

— Също както и че генетично промененият няма да окаже влияние върху нормалния.

Той се усмихна.

— Нима смяташ, че другият означава нещо за мен? Защо да се преструвам — особено пред теб? Май е време да търся детегледачки.

— Аха…

— И да поръчам още пелени.

— Да.

— Всъщност нощем ще ми е нужна само една детегледачка.

— Ти решаваш.

— И ти — неочаквано той се наведе към нея и я целуна. Беше едновременно нежно и почтително и Сюзън не знаеше как да реагира. Камдън не й остави много време, просто хлопна вратата, обърна се и изчезна вътре. Сюзън подкара по алеята и чак тогава усети, че ръцете й треперят.

„Интересно — рече си тя, — как ли ще ги кръстят?“

Тук не бяха привикнали към неканени гости посред нощ. Една сестра изтича откъм регистратурата и пресече пътя на доктор Онг. Малко по-нататък, в дъното на коридора, имаше стъклена стена, зад която бе разположено родилното. За изненада на Онг, Сюзън Мелинг се бе опряла на стената и надзърташе оттатък. На всичко отгоре плачеше.

Онг си даде сметка, че никога не е харесвал тази жена. И не само нея — жените въобще. Дори тези от тях, които притежаваха изключителна интелигентност, не можеха да овладеят подобни неприятни навици.

— Гледай — изхлипа Сюзън. — Виж ги само.

Зад прозрачната стена Роджър Камдън, с маска и шапка, държеше мъничко същество, увито в снежнобели пелени. Сините му очи просто сияеха. Главицата на новороденото бе покрита със златист мъх, очите му бяха широко ококорени, а кожата — розова.

— Имаше ли усложнения при раждането? — попита Онг.

— Никакви. Всичко мина като по ноти. Елизабет се чувства добре. Сега спи. Не е ли прекрасно? Малкото авантюристче… — тя изхлипа отново и дискретно избърса сълзите си. Едва сега Онг осъзна, че е пияна. — Казвала ли съм ти, че на времето щях да се омъжвам? Преди петнайсет години, тогава още следвах. Отказах се, защото ми се стори глупаво и скучно. Божичко, защо ли те занимавам с подобни глупости? Съжалявам. Наистина съжалявам.

Онг се отдръпна от нея. Видя как Роджър Камдън полагаше детето в плексигласов кувьоз. На табелката му бе изписано:

момиче, Камдън, номер 1, 3,6 кг.

Онг се обърна и пое към отделението. Нямаше желание да се среща с Камдън, нито го интересуваха плачливите истории на Мелинг. Искаше лично да се запознае с доклада за раждането. Такъв невероятен момент, пореден успех на генното инженерство, а онази там циври неудържимо. Дори не спомена за второто дете в съседния кувьоз, на който бе изписано:

момиче, Камдън, номер 2, 3,2 кг.

Тъмнокосо, сбръчкано и възчервено личице, заспало спокойно, сгушено в розовото си одеяло.

Най-ранните спомени на Лейша бяха трепкащи линии, но те не съществуваха. Последното го знаеше със сигурност, защото всеки път, когато посягаше да ги сграбчи, шепичката й оставаше празна. По-късно осъзна, че трепкащите линии са светлина: слънчеви снопове, които се процеждаха през щорите на нейната стая, между процепите на пердетата в столовата и между кръстосаните метални решетки на прозореца в дневната. Денят, когато откри, че златистото сияние е светлина, тя се засмя радостно на глас, доволна от себе си, а татко й, който тъкмо редеше цветя във вазата, се обърна й я погледна усмихнат.

Цялата къща бе изпълнена със светлина. Тя се отразяваше от повърхността на езерото, плъзгаше се покрай високите бели тавани и се събираше в ослепителни локви на пода. Двете с Алиса по цял ден се движеха през завеси от светлина. Понякога Лейша спираше, вдигаше лице и оставяше светлината да я окъпе цялата. Усещаше я почти като вода.