Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

— Няма — обеща Лейша, без да осъзнава пълното значение на думите му. По-късно щеше да мисли върху тях. И да ги обсъди с баща си. В момента бе заслепена от присъствието на един изключителен човек, който променяше света, но без да използва сила, без оръжие, а като продава своите собствени, изключителни умения. — Изучавала съм вашата философия в училище, господин Ягаи.

Кензо Ягаи погледна въпросително баща й.

— В частно училище — поясни Роджър Камдън. — Сестра й също я изучава, в общественото училище. Стъпка по стъпка, Кензо. Ще го постигнем.

Все пак пропусна да поясни защо Алиса не е тази вечер с тях.

Когато се прибраха, тя седна да обмисли всичко, което бе чула и преживяла тази вечер. Едва дочака сутринта и веднага щом Алиса си дойде от Джули, изтича да я посрещне. Сестра й изглеждаше ядосана от нещо.

— Алиса! Какво се е случило?

— Не мислиш ли, че и без това си имам достатъчно проблеми със съучениците? Тъкмо бяха спрели да ме задяват, и сега — това! Защо ти трябваше да го правиш?

— Какво да правя?

Алиса й хвърли смачкания тазсутрешен вестник. Той падна в краката й. На първата страница имаше голяма снимка, на която се виждаха двамата с Кензо Ягаи. Заглавието беше:

Алиса подритна вестника.

— Снощи те показваха по телевизията. Толкова усилия положих да ме приемат за нормална! Сега дори Джули няма да иска да се среща с мен!

Тя изтича по стълбите и се затвори в стаята си.

Лейша все още гледаше вестника. Спомни си думите на Кензо: „Кучето си лае, а керванът си върви.“ Вдигна поглед към опустелите стълби.

— Алиса — извика тя, — накъдрена, косата ти е много хубава.

— Искам да се срещна с останалите — настояваше Лейша. — Защо толкова дълго сте го крили от мен?

— Нищо не сме крили — отвърна Камдън. — Да не ти казваме, не означава, че крием. Както виждаш, сама го научи.

Лейша го погледна. Беше на петнайсет, последна година в солейското училище.

— А ти защо не ми каза?

— Защо да ти казвам?

— Не знам — въздъхна Лейша. — Всичко друго ми казваше.

— Ти беше напълно свободна да питаш за останалото.

Лейша се замисли и веднага откри противоречието.

— Не съм те молила за нищо от онова, което си ми давал — защото не знаех какво да искам. Смятах, че като възрастен, ти си в правото да решаваш. Но защо нито веднъж не ми предложи да се срещна с другите неспящи мутанти…

— Не използвай тази дума — прекъсна я остро Камдън.

— … или си го смятал за маловажно по отношение на развитието ми, или има някаква друга причина да не се срещам с тях.

— Грешиш. Има и трета възможност. Смятам, че за развитието ти е важно да се срещнеш с тях, но исках това да стане по твой избор и след твое решение — свободно и необвързано.

— Добре. Искам го! Но първо ми кажи, колко неспящи има, освен мен, кои са те и къде се намират?

— Щом използваш термина „неспящи“, значи си чела някъде по този въпрос. Може би дори знаеш, че броят им в Щатите е 1082, но има неколкократно повече отвъд океана, главно в развитите страни. Тук, в Чикаго, са 79 — повечето са малки деца. Едва 19 са около твоята възраст.

Лейша не отрече, че е чела за това. Камдън се наведе напред и примижа късогледо. Беше остарял, имаше едри сиви кичури в косите си. Според „Уолстрийт джърнал“ той беше един от стоте най-богати хора в Америка, но същевременно го обвиняваше, че избягвал обществените контакти, филантропските прояви и любопитството на медиите. За срещи използваше собствения си самолет, че най-често посещаваше Икономическия институт „Ягаи“, чийто почетен председател бе самият той.

Лейша се изтегна във фотьойла, опъна дългите си крака и зарови пръсти в косата си.

— Амиии, тогава искам да се срещна с Ричард Келер.

Келер живееше в Чикаго и беше на седемнайсет.

— Защо ме питаш? Иди и се срещни.

Стори й се, че долови раздразнение в гласа му. Може би защото я бе учил първо да преценява, а после да действа. И двете бяха еднакво важни. Тя се засмя.

— Знаеш ли, татко… започваш да ставаш предсказуем.

Камдън се присъедини към смеха й. Докато се гледаха развеселени, влезе Сюзън.

— Още ненапълно — рече тя, дочула последната реплика. — Роджър, какво става със срещата в четвъртък в Буенос Айрес? Отложена ли е, или не? — след като не получи отговор, тя неочаквано тропна с крак и повтори с писклив глас: — Роджър! На теб говоря!